Деца от кръв и кости [bg]

— Амари! — изсъсква Зели, изтръгвайки ме от мислите ми.

Тя слиза от Найла и увива шала по-плътно около лицето си, подканяйки ме и аз да направя същото.

— Да се разделим. — Тзеин също се плъзва от гърба на Найла и ни подава манерката си. — Не трябва да ни виждат заедно. Вие налейте вода. Аз ще намеря къде да пренощуваме.

Зели кимва и тръгва, но Тзеин ме поглежда още веднъж.

— Добре ли си?

Насилвам се да кимна, въпреки че все още не мога да проговоря. Един поглед към кралския знак и сякаш гърлото ми се напълва с пясък.

— Не се отделяй от Зели.

Защото си слаба — представям си го как изрича ядосано, въпреки че тъмните му очи гледат загрижено. — Защото въпреки меча, който носиш, ти не можеш да се защитиш.

Той стиска леко рамото ми, след което взима юздите на Найла и я повежда в обратната посока. Оставам загледана в широките му рамене и се боря с желанието да го последвам, когато Зели отново изсъсква името ми.

Всичко ще бъде наред. Лепвам усмивка на лицето си, въпреки че Зели дори не ме поглежда. Мислех, че след Сокото нещата между нас започват да се оправят, но и малкото добро отношение, което си бях извоювала, изчезна в момента, в който брат ми се появи при храма. През последните четири дни Зели почти не ми беше проговорила, сякаш аз бях убила Лекан. В единствените случаи, когато поглежда към мен, аз я хващам, че гледа гърба ми.

Вървя близо до нея по безлюдните улици в напразно търсене на храна. Гърлото ми жадува за чаша студена вода, прясно опечен хляб, парче хубаво месо. Но за разлика от търговската част на Лагос, тук няма магазини с шарени витрини, няма изложена вкусна храна. Селището изглежда почти толкова празно, колкото и заобикалящата го пустиня.

— Богове! — изругава Зели под носа си и спира, когато треперенето й се засилва.

Въпреки че слънцето пече жестоко, зъбите й тракат сякаш е в ледена вана. След пробуждането си тя трепери все повече и повече, свивайки се винаги, когато се приближават духове на мъртъвци.

— Толкова много ли са? — питам невярващо.

Когато треперенето спира, тя е задъхана.

— Сякаш вървя през гробище.

— При тази горещина вероятно е така.

— Не знам. — Зели се оглежда наоколо, пристягайки шала си. — Всеки път, когато ме връхлита треперене, усещам вкус на кръв.

През мен минава хлад, въпреки че от всяка моя пора блика пот. Ако Зели може да усеща кръвта на духовете, аз изобщо не искам да разбирам защо.

— Може би…

Замълчавам и замръзвам на място, когато група мъже се изсипва на улицата. Въпреки че са скрити под наметала и маски, покритите им с прах дрехи носят кралския знак на Ориша.

Стражи.

Вкопчвам се в Зели, която посяга към жезъла си. Войниците вонят на алкохол, някои залитат при всяка крачка. Краката ми треперят сякаш са от вода.