![Деца от кръв и кости [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/7/deca-ot-krv-i-kosti-bg-download.jpg)
Деца от кръв и кости [bg]
- Автор: Адейеми Томи
- Серия: Деца от кръв и кости #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542721437
- Переводчик: Надя Златкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Деца от кръв и кости [bg]». Краткое содержание книги:
„Феномен.“ Entertainment Weekly
„Следващото голямо нещо в литературата и киното.“ Ebony
„Една от най-големите дебютни книги за тийнейджъри тази година.“ Teen Vogue
— Ще ги открием, преди това да се случи.
Ще я убия.
Ще спася хората си.
— И как ще разберем къде са? Само за да пристигнат хората и материалите ще са ни нужни дни. А за построяването…
— Три дни — прекъсвам я аз. Как смее да поставя под въпрос решенията ми! Адмирал или не, Каея не може да се противопоставя на моите заповеди. — Ако работят през нощта, може да го направят. Виждал съм работници да построяват дворци за по-кратко време.
— И как ще ни помогне мостът, Инан? Дори и да го построим, докато го завършат, вече няма да има и следа от онази ларва.
Замълчавам и поглеждам към отсрещните скали. Соленият морски мирис от душата на момичето почти е изчезнал, избледнявайки сред храстите на джунглата. Каея е права. Има граници на това, с което може да ни помогне един мост. До свечеряване вече изобщо няма да усещам божницата.
Освен, ако…
Обръщам се към храма, спомняйки си начина, по който той накара гласовете да се втурнат в главата ми. Щом можеше да направи това, може би ще позволи на магията ми да усети и повече.
— Кандомбле. — Представям си, че прехвърлям пионката между пръстите си. — Те дойдоха тук за отговори. Може би и аз ще ги намеря.
Да. Точно така. Ако открия какво увеличава моите собствени сили, ще го използвам, за да уловя следата на момичето. Само този път.
— Инан…
— Ще се получи — прекъсвам Каея. — Извикай работниците и остани да ръководиш строежа, докато аз ги търся. Там ще има останали следи от момичето. Ще разбера накъде са тръгнали.
Прибирам пионката в джоба. При липсата й въздухът е студен между пръстите ми. Битката още не е приключила. Войната току-що е започнала.
— Изпрати съобщение и събери хора. Искам работници на тази скала до зазоряване.
— Инан, като капитан…
— Не ти говоря като капитан — прекъсвам я аз. — Заповядвам ти като принц.
Каея се вцепенява.
Нещо между нас се скъсва, но аз се насилвам да запазя погледа си спокоен. Баща ми не би търпял слабостта й.
— Добре — стисва устни в тънка усмивка. — Твоето желание е заповед за мен.
Докато тя се отдалечава ядосано, лицето на момичето се появява в мислите ми. Кошмарният й глас. Сребристите очи.
Взирам се над клисурата натам, където солената й морска душа се изгуби сред дърветата в джунглата.
— Продължавай да бягаш — прошепвам аз.
Идвам за теб.
Глава двадесет и втора
Амари
В двореца всички прозорци в моите покои ми позволяваха да гледам само навътре. Баща ми построил новото крило веднага след като съм се родила, настоявайки всички прозорци да гледат само към двора. Най-многото, което можех да видя от външния свят, бяха разцъфтелите леопардови орхидеи в кралската градина. Когато го молех за различна гледка, баща ми казваше: „Трябва да те интересува само дворецът. Бъдещето на Ориша се решава зад тези стени. И понеже ти си принцеса, твоето също ще бъде решено тук.“
Опитах се да приема думите му, да оставя дворцовият живот да ме задоволява така, както беше с майка ми. Полагах усилия да общувам с другите олойе и дъщерите им. Опитах да намеря забавление в дворцовите клюки. Но през нощта се промъквах в покоите на Инан и излизах на балкона, който гледаше към столицата. Представях си какво има отвъд дървените стени на Лагос, в прекрасния свят, който жадувах да видя.
Някой ден — шепнех на Бинта.
Да, някой ден — усмихваше се в отговор тя.
Докато мечтаех, изобщо не си представях ада на джунглата, комарите, потта, назъбените скали. Но след четири дни в пустинята съм убедена, че няма граница за различните видове ад, които съществуват в Ориша. В пустинята няма месо за ядене, нито вода или кокосово мляко за пиене. Единственото, с което ни дарява, е пясък.
Безкрайни планини от пясък.
Въпреки плътно стегнатия през лицето ми шал аз едва дишам, защото песъчинките нахлуват в устата, в носа и в ушите ми. По-упорити от тях са само палещите лъчи на слънцето, последната краска в тази пустош. Колкото по-дълго пътуваме през нея, толкова повече пръстите ме сърбят да грабна юздите на Найла и да я обърна в обратна посока. Но дори и да обърнем сега, къде, в името на небесата, бих могла да отида?
Собственият ми брат ме преследва. Баща ми сигурно иска главата ми. Дори не мога да си представя всички лъжи, които майка ми изрича в мое отсъствие. Може би, ако Бинта все още беше в двореца, щях да рискувам да допълзя обратно с подвита опашка. Но Бинта я няма.
Остава ми само този пясък.