Деца от кръв и кости [bg]

— Амари, недей!

Преди викът на Бинта да успее да ме спре, загубих равновесие. Ударих кутията и я съборих. За две секунди всичко от рафта падна на пода.

— Амари!

Никога няма да разбера как майка ми дойде толкова бързо. Гласът й проехтя под сводестата врата на стаята й, докато тя оглеждаше стореното от мен.

Аз не успях да проговоря, но Бинта пристъпи напред.

— Приемете най-дълбоките ми извинения, Ваше Величество. Казаха ми да лъсна бижутата ви. Принцеса Амари само искаше да ми помогне. Ако трябва да накажете някого, това съм аз.

— Ти, мързелива нахалнице! — сграбчи я майка ми за ръката. — Амари е принцеса. Не е тук, за да върши твоята работа.

— Майко, това не е…

— Мълчи! — сопна се майка ми, озъбвайки се, докато влачеше Бинта навън. — Ясно е, че сме били прекалено снизходителни към теб. Ще имаш полза от урока на камшика.

— Не, майко! Чакай…

Найла се препъва и ме изтръгва от унеса. Лицето на Бинта избледнява, докато Тзеин се опитва да ни спре, преди да сме се търкулнали надолу по една планина от пясък. Аз стискам юздите, а Зели се навежда и погалва козината на Найла.

— Съжалявам — успокоява я тя. — Обещавам, че скоро ще стигнем.

— Сигурна ли си?

Гласът ми е сух и стържещ като пясъка, който ни заобикаля. Но не съм сигурна дали буцата в гърлото ми е от недостига на вода или от спомена за Бинта.

— Близо сме. — Тзеин се обръща назад, присвил очи заради слънцето. Дори и когато очите му са почти затворени, тъмнокафявият му поглед ме смущава и усещам как страните ми почервеняват. — Ако не успеем да стигнем днес, утре със сигурност ще сме в Ибейджи.

— А ако слънчевият камък не е там? — пита Зели. — Ако Лекан е сгрешил? До слънцестоенето остават само тринадесет дни. Ако камъкът не е там, сме обречени.

Не може да е сгрешил…

При тази мисъл празният ми стомах се преобръща. Цялата непоколебимост, която чувствах в Кандомбле, рухва. Небеса! Всичко това щеше да е много по-лесно, ако Лекан беше жив. С неговите напътствия и с магията му Инан, който ни преследва, нямаше да е никаква заплаха. Щяхме да имаме някакъв шанс да намерим слънчевия камък. И дори може би вече щяхме да пътуваме към свещения остров.

Но сега, когато него го няма, шансовете ни да спасим маговете са много малки. И не ни остава много време. Просто вървим към смъртта си.

— Лекан не би ни подвел. — Тзеин спира и протяга шия. — И ако това не е мираж, значи сме пристигнали.

Двете със Зели надникваме иззад широките му рамене. От пясъка се надигат горещи вълни и хоризонтът е размазан, но след малко една напукана глинена стена се избистря пред погледите ни. За моя изненада ние сме само трима от многобройните пътници, които са се запътили към пустинния град от всички посоки. Няколко групи пътуват с фургони, направени от подсилено дърво, украсени със злато — така богато украсени, че със сигурност принадлежаха на благородници.