Драконите на сломеното слънце [bg]

— За Мина! — извика капитан Самювал, като захвърли лъка и също измъкна късия си меч. Заедно с него и цялата Стрелкова рота се насочи към дивата блъсканица от проблясващи остриета и окървавени тела.

— За Мина! — присъединиха се към останалите и войниците, които бяха успели да се съберат под знамето. Обединени от общата кауза, всички вкупом се понесоха към смъртта и грохота на боя.

Галдар тичаше с всички сили — отчаян, но решен да се добере до Водачката и да я защити. Сама беше признала, че никога досега не е влизала в битка. Нямаше нито опита, нито необходимите умения. Със сигурност щеше да намери смъртта си. Лицата на враговете им се мяркаха размазано пред него. Мечовете им свистяха, копията им го пробождаха, стрелите им го жилеха. На свой ред минотавърът отбиваше мечовете, пречупваше копията и не обръщаше внимание на стрелите. Врагът беше просто дразнител, който му пречеше да постигне своята цел. За момент я изгуби, след което отново я откри, намери я напълно обкръжена от нападатели.

Забеляза как един от соламнийците се опита да я прониже с меча си. Тя отби удара и замахна с бойния чук. Първият й удар разцепи шлема му. Следващият — главата му. Докато се бореше с рицаря, друг я приближаваше откъм гърба. Галдар изрева предупредително, макар да бе изгубил надежда, че Мина ще успее да го чуе. Впусна се в отчаяна и свирепа сеч, за да я достигне, прегазвайки онези, които стояха между него и неговата водачка, без да вижда лица, а само кървавите дири, които мечът му оставяше по пътя си.

Не сваляше очи от нея. Яростта му оцветяваше всичко в червено. Сетне сърцето му почти спря, когато видя, че са успели да я свалят от коня. Забори се по-разярено отвсякога. Нечий страничен удар го повали на колене. Опита да се изправи, ала завалелите дивашки удари го подкосиха окончателно и накараха света около него да изчезне.

Битката приключи някъде по здрач. Рицарите на Нерака удържаха и долината отново бе в техни ръце. Соламнийците и войните на Санкшън бяха принудени да отстъпят обратно зад стените на града — град, който стоеше изправен пред собственото си ужасно поражение. Победата, която вече бяха предусещали, изведнъж се бе изплъзнала, беше им отнета грубо и безкомпромисно и сега стоеше стъпкана в калта. Покрусени и обезсърчени, соламнийските рицари се заеха да лекуват раните си и да изгорят своите мъртъвци. Бяха прекарали месеци в подготовка на плана за изненадващото нападение, което може би бе и последният им шанс да разкъсат обсадата над Санкшън. Мнозина се питаха отново и отново къде ли са допуснали фаталната грешка.

Един от тях говореше пред всички как от нищото пред него изникнал войн, чийто гняв можел да се сравни единствено с гнева на изчезналите богове. И други го бяха видели. Някои разправяха че бил младеж, други твърдяха че бил момиче, за чието лице човек на драго сърце би отдал живота си. Момичето се носело в челото на контраатаката и се врязало в редиците им като гръмотевица — без щит, без шлем, а утринната звезда в ръцете й била окъпана в гореща кръв.