Пурпурно небе [bg]

Нямаше да има топла закуска, но ммм… я виж ти, колко странно.

Вчера не бе забелязал, но един от по-ниските клони беше изсъхнал, а листата по него отдавна бяха покафенели. Отначало реши, че ще се наложи да използва сгъваемия трион от раницата, но щом го подръпна, клонът се прекърши с глух пукот.

След няколко минути щеше да разпали огъня и да го заслони от вятъра край най-малкия от близките камъни.

Клепките на Хоузи потръпнаха, а по кафявото му лице се разля усмивка.

— Донесъл съм кафе — каза той, докато се изправяше, подпрян на единия си лакът. — Ти забрави да вземеш от Хардуд.

— По-късно се сетих — отвърна Иън. „А ако исках и ти да дойдеш с мен, нямаше да ти откажа толкова категорично, когато ме попита. Освен това, ако проявяваше някакво уважение към мнението ми, нямаше да ме последваш така тайно“.

Да се примири с неизбежното, никога не бе лесно за Иън, но ако трябваше да признае истината, без да си криви душата, беше много доволен, че Хоузи е с него. Имаше нещо в усмивката на стария черен човек, което го даряваше със спокойствие, а пък, от друга страна, той знаеше всичко, свързано с Тир На Ног, за разлика от много по-неопитния Иън.

— Хайде да закусваме, а след това да потегляме. Валин си е направил бивак някъде долу, под хълма.

Хоузи кимна.

— Мога да го проследя, но ми се струва, че ще стане значително по-лесно, ако го оставим той да ни открие.

— А стига бе?

Хоузи повдигна едната си вежда.