Пурпурно небе [bg]

Глава 14

Бранден дел Бранден

Иън бе учуден, но без да е шокиран: селцето Мерини гори не бе нищо внушително, но или се бе разраснало, откакто Тори бе идвал тук, или Тори го бе омаловажил, когато разказваше и обясняваше колко е малко.

Приятелят му бе разказал за няколко колиби, разположени в сечище на самия край на ловен резерват, притежание на маркграфиня Мер, но когато пътят през Мерини гори свърши при сечището, Иън забеляза около шест къщи, скупчени от двете страни на калдъръмената улица, която се оказа единственият павиран път в селото.

Това бе един от последните крайгранични постове на Вандескард преди началото на планините, които ги деляха със Средните владения, и въпреки че помежду им търговията почти не бе развита — войните и неспирните слухове за начало на нова война пречеха на търговския обмен — тук минаваше един от най-преките пътища между Градищата и Източен Вандескард.

Тук щяха да те причакат, ако преценяха, че не искат да идваш. Ако обаче някой имаше желание да го използва като евентуален път за нападение, щеше да се натъкне на проблем. Планинският път започваше стръмно изкачване по-нагоре, виеше се и продължаваше сякаш чак до облаците.

— Добре че в момента отношенията ни са приятелски — каза Хоузи. — Не е ли удивително колко пропасти може да създаде човек, когато разполага с няколко века, за да ги посвети на работа.

— Защо тогава е бил нужен този път? — попита Иън и в момента, в който думите се изплъзнаха от устата му, той осъзна, че въпросът му е повече от глупав.

— Защото — каза Хоузи, а в усмивката му бе стаен ням упрек — пътят се спуска — ръката му се изви като арка надолу, — но освен това се и изкачва. — Ръката му отново се стрелна нагоре.

— Този нещастник се извинява за глупостта си, приятелю на Приятеля на Бащата на вестрите, сам той баща на Народа — започна Валин, а челото му бе смръщено от учудване, — но той наистина не разбира. Всички пътища се изкачват и се спускат. А този път не е по-различен в това отношение.

Добре че поне дребосъкът се бе отпуснал достатъчно и се сещаше да говори официално само от време на време. Поклоните и официалностите съвсем не бяха по вкуса на Иън. Слава богу, че джуджето нямаше представа, че самият Хоузи е Бащата на вестрите, защото тогава нямаше да се отпусне дори и толкова.