![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
— Кат…
— Или интимната ти мисъл беше, че след като не ми казваш нищо, не би трябвало и аз да знам нищо, това ли е то?
Това не беше честно от нейна страна. Заедно със значката бе получил и някои отговорности — при това доста — сред които бяха дискретността и дори пазенето на тайни. Това бе част от работата му. Истината бе, че можеше да се довери на Кати, но за Джеф, както едно време и за стария Джон Хонистед, да имаш жена, която пред всички показва, че се дразни от теб, задето не й разкриваш служебни тайни, бе истински дюшеш. Така хората много по-охотно разговаряха с теб, защото бяха сигурни, че казаното няма да излезе от теб и да бъде разнесено сред малката общност, а когато ти разкажеха необходимото, можеше да ликвидираш проблема още в зародиш, при това при пълна дискретност.
Кати много добре знаеше това. То си бе част от сделката, а и той все си мислеше, че по-голямата част от негодуванието й е за пред хората не защото наистина се дразни от него.
Единственото, което Джеф знаеше със сигурност за жените, бе, че никога не знаеш нещо със сигурност за тях.
— Виж, скъпа… — започна той.
Тя се изкиска.
Той се опули. Беше виждал Кати да се усмихва, понякога бе чувал дори дълбокия й смях. Но да се киска? Да се кикоти?
Никога.
— Добре, казвай веднага коя си ти и какво си направила с истинската Кати Орстед Бйерке? — попита той.
Тя отново се изкиска.
— Аз съм си аз. Честна дума. Всъщност обаждам ти се, защото имам съобщение за теб.
— Така ли?
— Да. Ториан Торсен се е обадил на татко, а татко каза да ти предам…
Някъде около нея прошумоля лист хартия. Кати все повтаряше, че ако не напишеш нещо, просто не можеш да разчиташ, че ще го предадеш както трябва, затова на нея можеше да се разчита, защото винаги си записваше. Списъци за пазаруване, мънички бележки, пъхнати в обяда му, на които бе написала „Обичам те!“, а точката под удивителния знак бе с формата на мъничко сърце. Тя записваше всичко.
Джеф нямаше представа защо всичко това му се струва толкова мило, но наистина намираше тези дребни нейни навици за очарователни. Имаше и много по-лоши неща на света от това да смяташ навиците на жена си за прекрасни.
— Първото, което каза, бе да не звъниш там и да не ходиш там. Щял да ти обясни по-късно, когато се видите.
А къде щяха да се видят?
— На „Була Лейн“, „Сейнт Пол“, където е дружеството „Рамзи Каунти“ — каза тя. Отговорът й бе готов още преди на него да му е останало време да зададе въпроса.
„Сейнт Пол“ ли? Каква отврат!
Значи Ториан Торсен си имаше основателна причина. Но защо пък точно „Сейнт Пол“?
Тя отново се изкиска.
— Да, знам какво изпитваш към „Сейнт Пол“. Мястото е много приятно, за да живееш там, но едва ли гориш от желание да обикаляш.
В големите градове, дори когато бяха проектирани много внимателно, бе трудно да се ориентираш и да намериш мястото, което търсиш. „Сейнт Пол“ обаче определено бе проектиран от някой луд, който е решил, че ще бъде невероятно забавно, ако Шеста и Седма улица се пресичат, а пък кръстовището на стара Шеста и Седма улица да бъде на съвсем различно място. Освен това имаше и улици като например „Чатъм“, които започваха и свършваха също като пресечената линия между платната на магистралата.
Що се отнасяше до Джеф, единственият разумен начин да се ориентира в „Сейнт Пол“ бе да накара някой местен да го заведе, но дори и в този случай не можеше да бъде сигурен, че двамата ще успеят да се ориентират.
— Имаш ли нещо за писане?
Снощи, преди да си легне, беше пуснал небрежно всичките си дрехи на пода до леглото, а в джоба на ризата винаги държеше и бележник, и химикалка.
— Давай.
Били се бе проснал напряко на огромното легло — Джеф бе почти сигурен, че леглото, му ще бъде огромно, и почувства как го бодва вина заради тези мисли — в спалнята, облечен в една от онези черни сатенени пижами, сложил си бе и черна сатенена маска на очите и приличаше на герой от „Самотния ездач“, като изключим това, че нямаше прорези за очите.
През венецианските щори се процеждаше светлина и падаше върху обезкосмените гърди на Били, белязвайки го в златни и тъмни ивици.