Колелото на Осхайм [bg]

— Татко няма дъщеря — каза Мартус с твърдост, която сочеше, че ако бъде открито някое копеле, трябва много бързо да забравим за него.

— Дъщеря ли? — Аз също гледах пламъците. Балеса не беше склонна към фантазьорство. Трябва да търсиш нашир и надлъж, за да намериш жена, по-здраво стъпила на земята от икономката на Римската палата. — Просто е бил пиян и е крещял глупости. Когато го видях преди няколко дни, се беше натаралянкал.

Дарин ме погледна намръщено.

— Татко не беше пил от седмици, братко — откакто се върна от Рим. Прислужничките ми казаха, че е вярно. Не можеш да скриеш нищо от хората, които разчистват след теб.

— Аз… — Не знаех какво да отговоря. Татко го беше казал вместо мен. Че би искал да се е справял по-добре като баща. Сега и на мен ми се прииска да съм бил по-добър син.

— Юла е била с него в края — каза Дарин.

— Той е умрял сам! Така ми казаха! — Погледнах брат си, но той беше вперил очи напред.

— Един кардинал не бива да умре насаме с готвачка, Джал — изпръхтя Мартус.

— И все пак тя е била там — каза Дарин. — Занесла му бульона лично. Тя е негова готвачка по-отдавна, отколкото ние сме негови синове.

— И какво каза Юла?

— Че угаснал кротко и че даже го помислила за заспал. После, като видяла колко е блед и неподвижен, решила, че е умрял. Но той я изненадал. Накрая беснял, мъчил се да стане — устните му се движели, но не издавал нито звук. — Дарин извърна очи от горящата клада и ги насочи нагоре, покрай пушека, към сините небеса. — Каза, че изглеждал обладан. Все едно бил друг човек. Каза, че я погледнал, посегнал към печата си до леглото и щом го докоснал, се строполил върху възглавниците. Мъртъв.

Нито аз, нито Мартус имахме отговор на това. Мълчахме и се вслушвахме в пращенето на пламъците. Вятърът разкъса дима и за миг ми се стори, че зърнах в него някакви форми, преливащи една в друга, почти ръка, почти лице, почти череп… всички те смущаващи.

Мина половин час, преди ковчегът да рухне с глух трясък, разпилявайки горящи цепеници, и към небето да полетят рой искри. Жегата достигна до нас даже на горния ред и зачерви лицата ни. Архиепископът даде знак и дворцовият флаг бе свален, за да оповести началото на траура и че можем да си вървим.

— Е, свърши се. — Хертет се надигна и заслиза тежко към двора. Други последваха примера му. Някои останаха. Братовчедка ми Сира се обърна да изкаже съболезнования на мен и братята ми. Ротус ни стисна ръцете. Миша де Вийр чакаше своя Дарин в края на двора, облечена в черната си рокля, а до нея стоеше дойка с моята племенница, розова и дундеста в траурните си дрешки. Барас и Лиза също изрекоха думи на любезност, но изобщо не ги чух. И ето че накрая останахме само тримата братя и може би празният паланкин на горния ред.

— Тази вечер ще се напия. — Дарин стана. — Така и не видяхме най-доброто от този човек. Може би и нашите синове няма да видят най-доброто от нас. Ще кажа молитва за него, а после ще гаврътна едно питие.

— И аз ще се присъединя към теб. — Мартус се изправи. — Ще пия за това чичо Хертет да потъне във вечния си сън, преди Червената кралица да е овакантила трона. Боже, по-добре братовчедката Сира да вземе короната, отколкото това дърто копеле. — Той скръсти ръце. — Ела и ти, Джалан. В пиенето поне те бива. — И с тези думи тръгна надолу по стълбите.