Мечове в града [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

Събудих се във висока бяла палатка. Нямах спомен за това място. Огледах се наоколо — явно беше някакъв вид полева болница. Имаше още пет легла, освен моето, но всичките — празни. В дъното на палатката, в големи шкафове бяха наредени всякакви медицински консумативи. До леглото ми имаше система и някакъв апарат, който май отчиташе дали съм жива. Някъде под леглото се чуваше някаква помпа. Цялата бях бинтована и с тръбички, влизащи в мен. А до мен, на доста неудобен на вид стол, седеше Тео. Беше сложил главата си в дясната ми длан, а едната му ръка беше преметната през мен. Спеше. Усмихнах се леко, после реших да видя имам ли тяло и какво му е.

Опитах да помръдна единия си крак, но не успях. Това ме стресна. С цялата си воля накарах другия си крак да мръдне и да се удари в първия. Това успях да го направя и ме заболя от подритването, което е добра новина — има какво да ме боли. От движението ми Тео се събуди. Първо се стресна, но след това очите му срещнаха моите и той се усмихна облекчено:

— Добро утро!

Опитах се да му отговоря, но в устата ми имаше нещо, което ми пречеше.

— Изчакай малко — каза и излетя от палатката. След малко се върна с доктор Стефанов, който провери нещо по апаратите наоколо, усмихна ми се и извади някаква тръбичка от гърлото ми.

— Опитай сега — насърчи ме той.

— Избягахме ли? — най-накрая успях да питам. Те двамата се засмяха.

— Намираме се на шестдесет километра североизточно от София в планината. Всички се измъкнахме тъкмо навреме — отговори ми докторът. Погледнах въпросително.

— Взривиха Мола само десет минути след като се измъкнахме — обясни ми Тео. Кимнах.

— Откога съм така? — попитах.

— Вече единадесети ден — каза Стефанов и добави с усмивка. — Тео беше до теб през цялото време. Имаше сериозни вътрешни травми, три счупени ребра, натрошена ръка и изкълчен глезен. Успях да овладея всичко и до няколко дни ще можеш да си на крака отново. Сега ще ви оставя да се видите — каза тактично и излезе от палатката.

— И ти какво? — попита Тео след известно време тишина. Погледнах го неразбиращо. — Не помниш ли разговора ни, след като уби Светещия?

Помнех, разбира се, но до преди мъничко не бях сигурна случило ли се е или съм бълнувала.

— Помня — казах почти на себе си.

— Е… — той ме подкани след още малко време.

— И аз теб… — смотолевих. Но явно това му беше достатъчно, приближи се към мен и ме целуна. Сега вече му отвърнах. След по-малко време отколкото исках, той се отдръпна.

— Всички ли са добре? — продължих с разпитите си.

Той кимна:

— Всички са добре, а тук липсват само част от хората на Атанас, самият Атанас и малка група от другите. — Погледнах го въпросително. — Атанас реши да се отцепи и взе хора със себе си. Смятат, че толкова голяма група е трудна за криене и че ти си опасна. — Той се подсмихна. — Прав им път, мен ако питаш. Таман ще имаш по-малко хора да водиш.