В здрача на вторник [bg]

Последва пауза. Карлсън изглеждаше зашеметен. Той погледна към Фрида, очакващ тя да подхване темата.

— И така — започна тя. — Каква беше историята с Робърт Пуул?

— Беше приятел — отвърна Джасмин. — Работихме заедно. В известен смисъл.

— Бихте ли обяснили по-подробно? — настоя Фрида. — Как се запознахте?

Джасмин започна да разказва с изпълнен с носталгия глас:

— Беше като по филмите. Ходя на фитнес два пъти седмично, но от време на време бягам за здраве. Един ден, преди няколко месеца, бях в парка „Ръскин“, зад болницата. Правех упражнения за разтягане и той ме заговори.

— За какво?

— За упражненията, които правех. Каза, че е много хубаво човек да се разгрява по този начин, но че едно от движенията, които извършвах, може да натовари гръбнака ми и ми показа по-щадящи упражнения. Заприказвахме се, после отидохме да пием кафе и аз го попитах дали би могъл да ми помага да се поддържам във форма.

— Като личен треньор? — обади се Карлсън.

— Точно така.

— Защо? — попита Карлсън.

— Как така „защо“? А защо не?

— Човек, с когото току-що сте се запознали в парка?

— А как иначе се сприятелявате с хората? — отвърна тя. — Аз имам усет за тези неща. Той говореше много компетентно. Допаднахме си. Чувствах, че ще ми даде добра мотивация.

— Колко му платихте?

Тя се замисли за момент.

— Шейсет лири на сеанс. Това много ли ви се струва? — Тя погледна към Фрида. — Вие колко взимате?

— Различно — каза Фрида. — Той говореше ли за другите си клиенти?

— Не — отвърна Джасмин. — Това беше едно от нещата, които харесвах у него. Когато се занимаваше с мен, той се концентрираше изцяло върху работата си.

— Бяхте ли емоционално обвързани? — попита Карлсън.

Тя се смути за кратко.

— Той беше просто мой треньор. Е, не просто треньор. Хубавото при Роби беше, че с него човек можеше да си говори.

— За какво си говорехте? — попита Фрида.

— Когато работиш в телевизията, хората смятат, че си различен. Той обаче не мислеше така. Беше добър слушател. Това може да ви се струва маловажно, но такива хора са рядкост.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Карлсън.

— Преди около месец.

— Как ви се стори?

— Както винаги — сърдечен, внимателен, грижовен. Имахме уговорена среща за края на януари, но той не се появи. Звънях му по телефона, ала не се обади. А после всичко това… Не съм забелязала нищо, което би подсказало, че го очаква такъв край. Откакто научих, не преставам да си мисля за това. Много съм объркана.

— Случвало ли се е да говори за семейство и приятели? — попита Фрида. — Или за миналото си, или пък за някакъв период от живота си?