Последните оцелели:Живота, какъвто го познавахме [bg]

- Зная - кимна брат ми. - Ще работя усърдно.

- А ти, Миранда? - обърна се тя към мен. Тутакси избухнах в сълзи. - О, Миранда! - въздъхна мама с тона, който казваше: „Не започвай пак“.

Изтичах от кухнята и хукнах нагоре по стълбите до стаята си. Дори аз осъзнавах, че се държа като дванайсетгодишна.

След няколко минути Мат почука на вратата и му извиках да влезе.

- Добре ли си? - попита той. Издухах носа си и кимнах. - Нещо конкретно ли те притеснява? - продължи да ме разпитва.

Въпросът му беше толкова нелеп, че започнах да се смея истерично.

Помислих, че ще ме зашлеви, но след миг също се засмя. Бяха ни нужни няколко минути, за да се успокоим, но накрая го сторихме и му споделих за случилото се в града. Всичко. Казах му за онези момчета, затворения полицейски участък и какво са ми казали пазачите пред болницата.

- Не си казала на мама нищо? - изненада се брат ми. - Защо?

- Тя и бездруго си има достатъчно тревоги.

Брат ми остана мълчалив за известно време.

- Пазачите навярно са прави - рече накрая. - Може би двете с мама вече не бива да излизате сами. Предполагам, че е безопасно да ходите до госпожа Несбит но не и по-далеч.

- Значи, сме затворници - заключих.

- Миранда, всички сме затворници - сви рамене Мат. - Мислиш ли, че искам да живея така? Не мога да се върна в „Корнел“. Не зная дали все още съществуни „Корнел“, но дори и да го има, не мога да отида до там нито с кола, нито с велосипед, нито на стоп. Аз също съм заклещен тук. И това никак не ми харесва, не по-малко, отколкото на теб.

Никога не съм знаела какво да кажа, когато Мат ми признае, че е нещастен. Затова останах мълчалива.

- Права си за гимназията - поде той. - Повече не бива да ходиш в града. От сега нататък аз ще ходя до пощата и библиотеката. Но ако искаш да посещаваш Мейпъл Хил, ще те водя сутрин, а следобед ще те вземам.

Замислих се за предложението му. Нямах кой знае колко голямо желание да ходя на училище. От друга страна, полудявах само при мисълта, че ще стоя затворена у дома. Може би никога няма да напусна Хауъл. Исках поне да мога да излизам от къщи.

- Добре - съгласих се. - Ще опитам в Мейпъл Хил. Но не казвай на мама какво се е случило. Не искам излишно да се тревожи.

Мат кимна.

Предполагам, че утре ще е първият ми учебен ден. Ха-ха.