Шадоу стрийт 77 [bg]

Нещото на прозореца печелеше седем.

Не се напика от страх, въпреки че майка му извика от ужас, когато видя съществото, а госпожа Сайкс заговори за някакви мескалинови сънища, каквото и да беше това. Уини не издаде нито звук, с който да покаже обзелия го страх.

Айрис му помогна да запази самообладание. Не каза нищо, не погледна и дори не помръдна от мястото си до леглото, от което беше взела плюшено зайче с клепнали уши. Лицето й обаче беше напрегнато и изглеждаше толкова ранима, че Уини се тревожеше повече за нея, отколкото за себе си. Струваше му се, че не е видяла нещото на прозореца, защото не би погледнала към него или към някого другиго, още по-малко към чудовище, и му се искаше да се увери, че не го е зърнала случайно. Фактът, че в стаята й са влезли двама съседи, предизвикваше такова напрежение у нея, че се виждаше колко й е трудно да се контролира — ако беше видяла нещото на прозореца, вероятно щеше да изхвърчи като коркова тапа. Животът й бездруго беше труден, не й трябваха чудовища; на никого не бяха нужни, но още по-малко на нея.

Под „Пендълтън“ отново премина един от призрачните влакове по несъществуващи релси и по високия прозорец се покатери още едно същество като първото; единствената разлика беше, че лицето на корема му не беше мъжко, а женско, дори на малко момиченце, приличаше на изопачен образ в криво огледало. Устните се разтвориха и по стъклото бързо пробяга език.

Ако Уини и майка му бяха успели да избягат от „Пендълтън“, вероятно нямаше да се спасят от това, което се случваше. Може би извън сградата всичко беше още по-шантаво, отколкото вътре.

Подтикнат от вътрешна сила, която изненада и самия него, Уини се приближи до прозореца и дръпна шнура, за да спусне завесите, така че чудовищата да не ги гледат, а и те също да не ги виждат.

Преди майка му или госпожа Сайкс да са успели да възразят, той просто промълви:

— Айрис.