Шадоу стрийт 77 [bg]

Уини

Не можеха да използват асансьора, защото му имаше нещо, вътре се намираше огромна буболечка или нещо друго, което едва не изтръгна ръката му. От друга страна, се бояха да слязат по стълбите, затова с майка му останаха в апартамента на Сайкс, нямаше къде другаде да отидат.

Уини познаваше госпожа Сайкс бегло, поздравяваха се, когато се разминаваха в коридора или долу във фоайето, и знаеше коя е Айрис, въпреки че тя никога не поздравяваше. Айрис беше с три години по-голяма от Уини и не можеше да общува с хората не защото ги мислеше за глупави и отегчителни — въпреки че много от тях бяха точно такива, — а защото страдаше от аутизъм. Майката на Уини каза, че Айрис почти никога не позволява да я докосват и се разстройва, ако наоколо има много хора. Донякъде беше наясно с аутизма, защото беше чел за него, но напълно разбираше отношението на Айрис към околните, той също имаше проблеми. Винаги казваше нещо погрешно, глупаво или някоя пълна безсмислица, защото пелтечеше. Айрис не можеше да каже нищо, а Уини не знаеше какво да каже, значи бяха в сходно положение.

Начинът, по който госпожа Сайкс завъртя двете ключалки, сложи веригата и отново провери дали вратата е добре заключена, след като беше очевидно, че е, подсказа на Уини, че и на нея й се е случило нещо зловещо съвсем наскоро и е силно уплашена.

— Може да заключвам нещо вътре с нас — каза госпожа Сайкс, — вместо да го заключвам навън. Освен това, след като успяват да минават през стените, за какво са ни ключалки?

Майката на Уини го погледна, а той направи гримаса, за да не разбере тя колко се е стреснал от думите на госпожа Сайкс. Каквото и да се случваше, беше истинско предизвикателство за усилията му да не се изложи като женчо.

— Трябва да ви покажа нещо — каза госпожа Сайкс. — Дано е още там. Или по-скоро да не е. Всъщност да. Дано да е там. Защото ако и вие можете да го видите, поне ще знам, че не губя разсъдъка си.

Уини отново отправи гримаса към майка си, но тази не му се получи като предишната. Сега не само че не знаеше какво да каже; не знаеше и какво да направи с лицето си, нито пък с ръцете. Пъхна ръцете в джобовете си, но лицето нямаше как да скрие.

Госпожа Сайкс ги поведе през дневната, но забеляза, че Айрис не ги следва. Момичето просто стоеше, загледано пред себе си, със стиснати в юмруци ръце. Майка й заговори особено, сякаш рецитираше откъс от стихотворение:

— Не се плаши. Ела с мен и не се плаши. Радвам се, че мога да ти покажа пътя.

Този път Айрис тръгна с тях, въпреки че изоставаше с няколко крачки. Минаха по коридора и влязоха в стая, която явно беше нейната, защото беше в момичешки цветове и навсякъде имаше натрупани играчки. Повечето от тях бяха зайчета, имаше няколко жаби, няколко смешни птички и една шантава катерица, всички плюшени и меки, не приличаха на истинските животни е остри зъби, убиващи се помежду си.