Шадоу стрийт 77 [bg]

Вървеше забързан към западния край на северния коридор, а мелодията на китайската опера още звучеше в съзнанието му. Изтананика част от любимата си ария.

Съседите от 2-Е, Черил и Хенри Кордован бяха в Европа от предишната събота и нямаше да се върнат поне още дванайсет дни, затова бяха оставили своя бретон шпаньол Бисквитка при сина си и неговото семейство. На Кърби му липсваше кучето. Два пъти седмично, когато семейство Кордован излизаха да вечерят навън, а той си оставаше у дома, оставяха му Бисквитка за няколко часа. Шпаньолът беше сладък и му правеше чудесна компания като за куче.

Преди три години и той си имаше компания, черен лабрадор ретривър на име Луси, но тя умря от рак. Загубата беше съкрушителна за Кърби и той едва наскоро се замисли да вземе ново куче въпреки риска да страда отново. Тропическите рибки бяха красиви за гледане, но не бяха кой знае каква компания.

Да седи на удобно канапе с главата на кучето в скута си, да мачка ушите му и да го потупва по главата помагаше на Кърби да проясни ума си и да постигне много по-голям напредък в теориите си и технологиите, които бяха донесли успех на института „Игнис“. Доброто куче носеше със себе си забележителен покой, стимулиращ ума и насърчаващ решаването на задачи дори повече от музиката или грациозния спектакъл на плуващите риби.

През последните три години беше дарил значителни суми на различни организации за защита на кучетата, гледаше „Кучета 101“ по „Анимал планет“ и се грижеше за Бисквитка две вечери в седмицата, но сега, когато стигна до северния асансьор, вече беше решил да вземе ново куче още преди Коледа. Често си мислеше, че светът щеше да е по-добър, ако кучетата бяха най-развитите създания на планетата, а човешките същества с всичката им гордост, копнежи и омраза никога не бяха еволюирали.

Вратите на асансьора се отвориха и от него излезе висок мъж във вечерно облекло. Движеше се като кралска особа по време на събитие от голяма важност. Природата го беше дарила със забележително лице, аристократичен нос, очи, сини като чиста дълбока вода, високо чело и снежнобяла коса.

Кърби отстъпи стъписан назад. Ризата, лицето и косата на непознатия бяха опръскани с прясна кръв.

— Господине, добре ли сте? Ранен сте.

Вечерното облекло беше мръсно, намачкано, протрито на места, сякаш човекът беше участвал в бой и се бе изкалял на улицата — при все че не беше мокър от дъжда. Видимо озадачен, той огледа коридора, двойните врати на апартамента на Треърн от лявата му страна и вратата за апартамента на Хоукс срещу него.

— Какво е това място? „Бел Виста“ е… нали така?

В тона му се долавяше повече от недоумение, гласът му притреперваше от уплаха или може би от отчаяние.

Като се вгледа по-добре, Кърби забеляза, че лицето му с патрициански черти е бледо и посърнало. Ужас пропълзя в сините очи.

— Какво ви се е случило? — попита Кърби.

— Това място… Къде е? Как съм се озовал тук? Къде се намирам?