V. [bg]

Но, както обикновено, грешеше. Началният признак дойде с мрачното празненство, което Херонимо и Анхел организираха по случай неговия първи осемчасов лов на алигатори. Всички бяха приключили с нощната смяна и около 5 часа сутринта вече се намираха в апартамента на семейство Мендоса.

— Облечи костюм — нареди Анхел.

— Нямам такъв — отвърна Профейн.

Дадоха му един от костюмите на Анхел. Той бе съвсем тесен и Бени се почувствува нелепо в него.

— Всъщност, нищо друго не искам, освен да спя — заяви Бени.

— Да спиш през деня! — подвикна Херонимо. — Хо-хо. Ти си луд бе, човек! Излизаме по курви.

Цъфна и Фина, топла, с още сънени очи; разбра, че организират празнуване, изяви желание да ги придружи. Тя работеше като секретарка от 8 до 4:30, но бе в отпуск по болест. На Анхел му бе ужасно неловко. Това донякъде щеше да причисли сестра му към категорията на курвите. Херонимо предложи да позвъни на две познати момичета, Долорес и Пилар. Познатите им момичета не можеха да бъдат курви. Анхел се оживи.

Шестимата започнаха в един денонощен клуб, където пиха вино „Гало“ с лед. В един ъгъл вяло свиреше малобройно комбо, вибрафон и ритмична секция. Трима от музикантите бяха съученици от гимназията на Анхел, Фина и Херонимо. По време на паузите идваха на тяхната маса. Бяха пияни и се замеряха с бучки лед. Всички говореха на испански и Профейн отвръщаше на итало-американски, такъв, какъвто го бе слушал у дома като дете. Комуникацията бе от порядъка на 10 процента, обаче на никого не му пукаше: Профейн бе само почетен гост.

Сънените очи на Фина скоро заблестяха от виното, тя говореше по-малко и повечето време се усмихваше на Профейн, от което той се чувстваше неловко. Стана известно, че вибрафонистът Делгадо ще се жени на другия ден и го измъчват сериозни колебания. Избухна яростен и безсмислен спор около брака, за и против. Всички крещяха, а Фина наклони глава към Профейн, допря чело в неговото и прошепна „Бенито“ с едва доловим, възкисел от виното дъх.

— Хосефина — кимна любезно той. Започваше да го боли глава.

Тя продължи да допира чело в неговото, до следващата мелодия, когато Херонимо я дръпна и отидоха да танцуват. Тогава дебелата и приветлива Долорес, покани Бени на танц.

— Non posso ballare123 — отвърна той.

— Non puedo bailar124 — коригира отговора му Долорес, издърпвайки го на крака.

Светът бе изпълнен със звуци на неодушевени мазоли, пляскащи по неодушевена козя кожа, удари на филц в метал, почукващи една в друга палки. Профейн, естествено, не можеше да танцува. Обувките все му пречеха. Долорес, която стоеше насред залата, не забелязваше това. На входа възникна суматоха и нахлуха пет-шест тийнейджъри в якета с надпис Плейбойс. Музиката продължи да звънти и потраква. Профейн изрита обувките — стари черни мокасини на Херонимо — и се съсредоточи в танца по чорапи. След известно време Долорес отново приближи до него. Не бяха изминали и пет секунди, когато едно остро токче се заби в крака му. Той бе прекалено уморен, за да изкрещи. Закуцука към масата в ъгъла, пропълзя под нея и заспа. Следващото нещо, което усети, бе слънчева светлина в очите. Носеха го по „Амстердам авеню“, като мъртвец в ковчег и напяваха монотонно „Mierda, Mierda, Mierda…“125