Любов на колела [bg]

— Тази пресконференция в деня на завръщането ви и няколкото телефонни интервюта, които дадохте, няма да задоволят жаждата на обществото за повече подробности относно вашето мъчително изживяване — заяви твърдо репортерката, преди да се обърне към Далила: — Мартини, екстра мръсно29, с две маслинки.

— Бих искала сметката, Далила — заяви Беки. — Пиши и нейното питие към нея.

— Благодаря!

— Пак заповядай.

— Предполагам, че това е най-малкото, което можете да направите, след като не отговорихте на моите телефонни обаждания.

— Както казах, приключих с интервютата.

— Мхм. — Репортерката бавно кимна и се вторачи в Беки с толкова пресметлив поглед, че косъмчетата на врата й настръхнаха предупредително. — Как вашият служител е получил травмата?

— Какво?

— Големият, брутално изглеждащ тип, който преди малко седеше на този стол. — Посочи с брадичка към мястото, където Франк в момента се присъединяваше към останалите Рицари до джубокса. — Той е един от служителите ви, нали така? Тогава, как се е наранил?

— Не е ваша работа! — Ако амбицията имаше аромат, тогава той щеше да се нарича „Саманта Тейт“. Беки силно се надяваше, че горещата история, която щеше да изстреля госпожицата на върха, нямаше да допринесе за разкриването на тайна група от държавни изпълнители, действащи в доброто старо Чикаго.

— Защо е тази враждебност? — попита репортерката, преструвайки се на обидена. — Това беше просто един невинен въпрос.

— Научих се, че нито един въпрос не е невинен, щом е поставен от пресата.

— Вярно е. — Госпожица Тейт се засмя и поклати глава. — Значи той беше контузен, докато ви спасяваше? — Отпи голяма глътка от мътното си мартини, което Далила беше сложила пред нея.

Аха, невинен въпрос, друг път!

— Докато ме е спасявал от какво?

— От пиратите.

— Разбира се, че не. Той е един от моите механици. Каква работа би имал в Индийския океан?

— Точно това искам да знам. — Госпожица Тейт изви въпросително вежди.

— Благодаря — промълви Беки на Далила, когато й подаде сметката. Погледна крайната сума и бръкна в джоба на якето си за портмонето, молейки се да има достатъчно пари в брой, за да не се налага да чака, докато обработят кредитната й карта.

Слава богу, имаше!

Хвърли няколко банкноти на бара и се изправи.

— Не знам какво искате от мен, госпожице Тейт. Както казах и преди, разказах моята история твърде много пъти. И съм сигурна, че на хората им писна да я слушат, както на мен — да я разказвам.

— На онзи танкер се е случило нещо повече, нали така, госпожице Райхарт? — извика след нея репортерката. Беки вече крачеше към вратата и не обърна внимание на журналистката. — Изглежда винаги се случва нещо повече, когато сте наоколо. Кажете ми, защо е така?