Любов на колела [bg]

— За това с нас… за т-това, което се случи на Патън — промърмори и стрелна поглед из стаята, за да се увери, че никой друг не беше чул тази пикантна подробност. — Не трябваше да се възползвам от теб по този начин и аз… просто исках да кажа, че съжалявам, разбра ли? Знам, че не желаеш да говориш за това, но аз искам нещата между нас да се оправят.

— По дяволите! — За миг покри очи с едрата си длан. После я прокара надолу по лицето, през грубата четина на челюстта си. Пое дълбоко дъх — изглеждаше, сякаш току-що се бе състарил с десет години — закачи с върха на ботуша си стъпенката на най-близкия стол, придърпа го и се тръсна върху седалката му, простенвайки от умора или смущение, или някаква друга емоция, която Беки не можеше да назове.

Уф, нещата се развиваха много по-лошо, отколкото някога си беше представяла.

Може би трябваше да послуша Ейнджъл.

Но… я, почакай малко, погледът на Франк бе странно нежен, когато най-сетне се обърна към нея.

— Не беше по твоя вина, мила.

Мила? Мила?!?

Ако свиреше грамофонна плоча, звучеше така, все едно игличката бе задрала по виниловата повърхност.

Скръъъц.

Защото Франк Найт не беше човек, който използваше гальовни думи. По дяволите, преди случката на Патън той бе отказвал да я нарече с нещо друго, освен официалното Ребека, да не говорим за толкова лично обръщение като мила.

За секунда остана като замръзнала. Напълно зашеметена. Единственото, за което можеше да мисли, беше „мила… мила… мила?!“

Накрая, въртейки глава като куче, което се отръсква от водата, тя успя да проговори:

— Разбира се, че вината е моя. Ти беше замаян от лекарствата.

— Мхм — съгласи се той, като кимна. — Достатъчно замаян, за да направя нещо, което винаги съм искал.

Сърцето й спря да бие.

— Какво имаш предвид?

— Хайде, Беки! — Той въздъхна, взе нейната халба с Гинес и отпи голяма глътка. Неволно младата жена погледна към неоново светещия часовник „Будвайзер“, закачен над бара, за да се увери, че все още му е позволено да яде и пие. Оставаха му петнадесет минути. — Не се прави точно сега на глупава!

Значи Ейнджъл беше прав — Франк е искал да я целуне.

— Но ако винаги си искал да ме целунеш, защо, за бога, не си го направил? — Помисли си колко много време бяха изгубили. Време, през което можеха да се обичат, да живеят заедно, вместо непрекъснато да внимават да се държат на една ръка разстояние един от друг.

— Защото съм ти шеф и съм твърде стар за теб — отвърна Франк, взирайки се с празен поглед в проблясващите бутилки алкохол, наредени по рафтовете пред огледалната стена на бара.

Не можеше да не забележи, че той изобщо не спомена за жената в Линкълн парк. Така че, ако беше права, това не означаваше ли, че не е нещо сериозно? Може би жената беше просто приятелка с екстри? Сърцето й не само започна да бие, то подскочи с надежда.