Игри на злото [bg]

Алекс премълча. Тя лично беше благодарна на държавата: мерките й осигуряваха безкраен поток от хора с разстроено съзнание. Но и ползата от старомодните лудници отдавна беше доказана — те бяха пълни със затворници, годни за експерименти с научна цел.

Докато Рийд се оплакваше от правителствените програми, тя си припомни един такъв експеримент, проведен в Америка с пациенти от подобна институция. Доктор Юън Камерън получил от ЦРУ финансиране, с което да развие и докаже теорията си за „промяната на мисловните модели“. Целта му била да изтрие съзнанието и спомените на опитните субекти, свеждайки ги до менталното равнище на новородено, а след това да изгради наново личността им с информация по свой избор. Методите му включвали медикаментозна кома и високоволтови електрошокове — по 360 броя на всеки пациент.

Към това прибавял и така наречената „психична мотивация“: пациентът е завързан, а на главата му се поставя черен шлем, който блокира сетивната връзка с външния свят. След това, чрез вградените в шлема слушалки на пациента се пуска запис на определено съобщение, което се повтаря безброй пъти по шестнайсет часа на ден в продължение на дълги периоди — до сто дни.

Макар субектите на конкретния експеримент да се оказали до един необратимо увредени, Алекс беше уверена, че през годините психиатричните клиники са допринесли безкрайно за развитието на съвременната наука.

Тя насочи отново вниманието си върху събеседника, който продължаваше да каканиже:

— … оказало се, че твърде малка полза се постига на твърде висока цена. Някои пациенти се върнали към „сравнително“ нормален живот, докато други се влошили дотолкова, че извършвали убийства, изнасилвания и други актове на жестокост — Рийд закима с глава. — Но това е друг разговор. — Било преценено, че Пати не представлява опасност нито за себе си, нито за другите и тя била върната в обществото. Настанили я в общински апартамент в един висок блок в Коли Гейт и тя чисто и просто изчезнала от радара. Предполагало се всички пациенти да бъдат под наблюдение, но социалните работници нямали възможност да покрият всички, така че по-кротките, онези, които не създавали проблеми, били оставени на самотек. През следващата година Пати забременяла. Така и никой никога не разбрал кой е бащата. Всички знаели, че Пати била малко побъркана, „местната откачалка“, ако щете. Някаква съседка я взела под крилото си и се грижела никой да не тормози момичето прекалено. Станали приятелки, ако можем да се изразим така. Тази съседка била и единственият човек, посетил Пати в болницата след раждането на близнаците. Родили се момченце и момиченце, кръстили ги Майкъл и Кимбърли. Поради състоянието си Пати била поставена под наблюдение, но все пак я пуснали от болницата с децата. Какво се е случвало през следващите години не е много ясно, но близнаците няколко пъти са включвани и изключвани от списъка на „деца в риск“. В документацията е описано, че майката избягва физически контакт с децата, отбелязано е и забавеното развитие — физическо и умствено — на момченцето. След това цялото семейство изчезва отново от радара за две години, до момента, в който се установява, че децата не са записани на училище. Институциите се намесват и двамата започват училище година по-късно от връстниците си. Момиченцето скоро наваксва, защото, макар и дръпнато и затворено, е много интелигентно. Момченцето е прехвърлено в помощен клас за деца със затруднения. В документацията им има доклади за състоянието им в различни периоди: тегло, степен на поддържане на лична хигиена, отказ да общуват. Момиченцето е разпитвано многократно, но твърдо отказва да разговаря. Просто стояла пред социалните работници и стискала ръчичката на братчето си.