Игри на злото [bg]

Трийсет и осем

Домът на полицай Уайли беше къща-близнак с три спални, строена през петдесетте. Пред вратата имаше мъничка веранда, украсена с ваза със сухи цветя.

Не беше валяло и предният двор беше спретнат, ухаещ на първата за годината окосена трева.

Ким реши, че сигурно госпожа Уайли умело запълва свободното време на съпруга си. Репетиция за предстоящото пенсиониране.

— Ама хубаво е да поизлезеш от участъка, нали? — отбеляза Брайънт и почука на вратата.

Ким мълчаливо се съгласи. Инцидентът с Бари беше последван от планина документация, която ги държа заети почти цял ден.

Отвори им жена в тъмносин памучен панталон и спортна блуза. По маншетите на панталона бяха полепнали влажни стръкчета трева. Може би времето на съпруга й все пак си оставаше свободно.

Госпожа Уайли имаше кръгло, приятно лице, обрамчено с посивяла коса, подрязана на черта късо, на сантиметър под ушите й.

— Да, кажете?

— Сержант Брайънт. Инспектор Стоун. Бихме желали да разговаряме със съпруга ви.

Изразът на жената леко се промени.

— Той си почива.

Брайънт дори не трепна.

— Става дума само за няколко въпроса във връзка със случая…

— Барбара! Покани ги… — долетя гласът на Уайли от дъното на антрето.

Ким влезе и тръгна към дъното на къщата, откъдето дойде гласът. Втора дневна беше долепена до тясна, дълбока кухня. Стаята беше малка, но и обзаведена скромно — самотен, обърнат към прозореца фотьойл в комплект с малък диван, разделящ гостната от кухнята.

Ким и Брайънт се отпуснаха едновременно на фотьойла. Мястото беше точно за двама души.

— Не си ли й казал, че си отстранен? — попита Брайънт, щом Уайли затвори вратата към антрето.

Полицаят поклати глава и седна на креслото.

— Няма смисъл. Не искам да я тревожа.

Свали очилата си за четене и ги остави върху малката масичка вляво от креслото.

— Барбара четирийсет и две години работи като чистачка. Брои дните до пенсионирането ми. Ипотеката ни е изплатена и моята пенсия и спестяванията ни ще ни стигнат да живеем прилично.

— Докога ще криеш? — продължи Брайънт.

— Не знам. Надявам се на вътрешни разследвания скоро да им стане ясно, че цялата история няма нищо общо с мен. Не можех да му попреча.

Ким се удиви на спокойствието на възрастния полицай. Реакцията на съпругата му го притесняваше повече, отколкото резултатът от изслушването пред дисциплинарната комисия.

Брайънт приседна на ръба на фотьойла, но в този момент вратата на стаята се отвори и вътре надникна Барбара:

— Чай… кафе…?

Брайънт поклати отрицателно глава.

— Кафе с мляко и без захар, ако обичате — отвърна Ким. Уайли със сигурност предпочиташе жена му да е заета с нещо, докато трае разговорът.