Игри на злото [bg]

— Няма проблем. Да ви почерпя още нещо за пиене?

— Едно лате. Благодаря ви!

Алекс влезе в заведението и поръча две латета. Плати, а на бара й казаха, че ще им донесат напитките. Алекс се върна навън и се настани при събеседника си, а той остави киндъла на масата.

— Дикенс като електронна книга, представяте ли си?

Алекс се усмихна. Подобен въпрос ни най-малко не я вълнуваше.

— Кажете сега, доктор Торн, как бих могъл да ви помогна?

Алекс прецени, че в конкретния случай ласкателството би свършило отлична работа.

— Научните ми интереси са съсредоточени върху една тема и в процеса на работа попаднах на вашата книга, определяна като една от най-приносните по въпроса. Научната общност и критиката са единодушни, че проучването ви е от фундаментално значение.

Част от казаното беше истина. Алекс не беше попаднала на никакви критически отзиви за книгата. Просто пусна в Гугъл името „Майкъл Стоун“ и научи голяма част от историята от вестникарските материали, които търсачката й подаде. Кратка статия в Уикипедия поясняваше, че млад репортер е публикувал със свои средства книгата си, проследяваща в подробности интересуващите Алекс събития. Само дето издирването на самата книга се оказа безуспешно. Тогава Алекс реши да се свърже със самия автор. Да четеш отразеното по вестниците е едно, а съвсем друго — да разговаряш с човек, вземал интервюта от свързаните със случая хора по времето, когато всичко е било съвсем прясно в паметта им.

Хенри Рийд сякаш остана доволен от чутото и в отговор сви рамене:

— Смятам, че това е история, която трябваше да бъде разказана, макар че общественият й прием беше противоречив. Продадоха се само седемстотин копия.

Алекс кимна, когато сервитьорката постави пред тях високите чаши с лате.

— Как да ви съдействам, докторе?

— Моля ви, наричайте ме Алекс — отвърна тя с усмивка. Искаше да измъкне възможно най-много информация от този човек. — Имам една пациентка… Е, сам разбирате, че не мога да влизам в подробности, но като дете тя е преживяла травма, подобна на онази, която описвате в книгата си. Макар да сте я писали преди двайсет години, смятам, че все още ще бъдете в състояние да ми помогнете.

— Разбира се, стига да мога.

Алекс забеляза, че бездруго червендалестите му бузи бяха станали още по-алени. Чудесно, значи беше поласкан.

— Откъде искате да започна?

— Откъдето чувствате, че ще ви е най-удобно — Алекс щеше да го насочи в нужната й посока, ако се отклонеше прекалено в разказа си.

— По онова време бях на двайсет и три години и работех в местния клон на вестник „Експрес енд Стар“ в Дъдли. На втори юни, неделя, пишех материал за спечелилия томболата на някакво училищно тържество в Недъртън, а на следващия ден се оказа, че са ме разпределили да отразявам най-ужасяващия случай на престъпна небрежност към деца, на който някога бяхме ставали свидетели в Черната земя. Още два дни по-късно историята изпадна от вестникарските заглавия, изместена от индустриален пожар в Пенснет, в който загинаха трима пожарникари.