Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Това са часове на Голямото щастие. Събрани заедно, те| не правят дори един месец. А какво е един месец в дългата редица на годините!
Нищо не е. Но те са като най—светлите звезди на небето. През Първата световна война, а сетне и в Испанската, често ми се беше случвало да прекарам не една нощ под открито небе. Познавам добре изгледа на небето нощно време, затова мога да кажа без преувеличение, че ако не блестяха на свода трийсетината големи звезди, то би приличало на една скучна пустиня от святкащи песъчинки, равнодушно премигващи в бездънния му купол. Но ето че няколко планети и големите звезди от десетина съзвездия превръщат скучната пустиня във вълшебна градина. Какво би било нощното небе без Венера, Юпитер и Марс, без Вега, Сириус и златните слънца на Орион, без Арктур и Алгол? Малко са тия светила, но те създават голямата красота на небето.
Така е и в живота. Малко са дните на Голямото щатие, но без тях човешкото битие би изглеждало като пустиня от едва трепкащи, незабележимо премигващи звездици.
Мисля така и чувствувам, че съвестта ми се обажда: сгрешил съм, като търся щастието си само в ония преживявания, които са свързани с обществени събития. «Защо загърбваш часовете на интимното си щастие? — сърди се съвестта ми. — Нима липсват в живота ти такива часове?»
Е, разбира се, не липсват. Има ги в живота ми и съвсем не съм аз тоя прекален светец, дето ще се реши да ги зачеркне. И защо изобщо да ги зачертавам? Обичахме се някога с едно момиче, да го наречем Снежанка, и любовта ни нямаше бъдеще, но се целувахме тъжно и с болка и това беше хубаво. Когато Соня се остави за пръв път в прегръдките ми, също беше красиво. А нима не беше хубава нощта, прекарана с Мари в Париж?
Нима тия часове на щастие не блестят в живота ми като златните слънца от съзвездието Орион?
Не мисля, че блестят точно като тия слънца. Те са други. Те са от другото полушарие. От друго небе.
След усилия, които с право бих нарекъл «героични», Соня успя най—после да се премести на работа в Софийската градска болница. За да стигне до тази болница, тя трябва да пресича комай цяла София от север на юг, като се качва и прекачва на няколко трамваи и автобуси. Ще й бъде трудно, особено зиме, но не се оплаква. Доброто й настроение като че ли се възвърна. Една вечер, седмица след преместването си, тя се промъкна тихо в стаята ми и се мушна до мен. Дишаше като изплашена, не знам какъв прием очакваше, но аз я погалих по косите и приятелски я целунах.
На другата вечер тя се надяваше навярно, че ще се прибера в общата ни спалня, но аз си останах в моя кабинет. Трогнах се дълбоко, когато около полунощ я чух да влиза в стаята ми и като прокудено дете да се примъква към мен.
Имах ли право да я върна и щеше ли да бъде справедливо?
Така заживяхме.
Счупило се е нещо в душите ни, но и в живота се чупят И сриват главоломно толкова сигурни и уж непоклатими неща!
13
Течеше петият ден от моето разболяване, беше вторник, наближаваше обяд. Втора нощ Юла беше дежурила до леглото ми, а от девет часа, след като си отиде професорът от правителствената болница, все ми четеше.
Рано сутринта Юла се беше обадила по някакъв външен телефон в правителствената болница и към осем и половина довтаса професор Н. — специалист—кардиолог при болницата, — придружен от една хубавичка сестра и от една санитарка, нея също си я биваше, тя носеше обемиста чанта с лекарства и преносим кардиограф. Както очаквах, професорът, след като прегледа кардиограмата, настоя тутакси да ме вземат с линейка в болницата, но аз му казах, че в къщи ми е добре и че не ми е до никаква линейка, и че с тази линейка, ако му е по вкуса, може той да се завърне в болницата. Професорът навярно беше слушал за нрава ми, затова не се впусна в спорове, а ми остави лекарства и инжекции и написа върху гърба на една рецепта кое лекарство кога да взимам и по време да ми се бият инжекции. Като им видях гърба, аз се заканих на Юла, че ще й дърпам ушите, задето беше се обаждала без мое позволение, а сетне я помолих да ми чете.
Топъл вятър повяваше през разтворените прозорци и стаята се пълнеше с миризма на люляк. Ярко слънце шареше по стените, лежах със затворени очи и гласът на Юла ту ме унасяше надалеч във времето, на стадиона където Людовик изгаряше петима богомили, а Лукан викаше на Инесса, че е кучка, ту ме приближаваше до по—близки времена и една и съща картина се мярна на няколко пъти пред очите ми. Здрач, заснежена алея; сипе се кротък сняг, две сенки се губят в диплите му. Зная, че това са баща ми и неговата Снежана, но, кой знае защо имам чувството, че съм всъщност аз, а жената, която върви до мене, е Ана.