Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
В коя гънка, в кой мозъчен център се ражда подобна мръсотия? Човъркам човешки мозъци от толкова години, а по този въпрос съм в състояние да кажа само едно — че съм абсолютен невежа. Нали уж всичко е химия и биотокове, откъде пръкват тогава доброто и злото? Или доброто и злото са изначално предопределени за всеки човек? И в последна сметка какво изчадие бях аз — добро или лошо?
Голяма беше тишината, затова такива безполезни мисли се мяркаха в съзнанието ми. За какви ли глупости не мисли един болен човек, заплашен от инфаркт на миокарда, когато остане сам, а пролетен ветрец пъха ли, пъха в стаята му разни сладникаво—сантиментални миризми!
Моите велики мисли излетяха през отворения прозорец, настъпи най—после обичайната за ушите ми тишина. Измерих пулса си — биеше тихичко в най—долния регистър на петолинието. Трябваше да го подсиля с една таблетка Isoket, но не ми се протягаше ръка до стола, където Юла беше оставила лекарствата. Домързя ли ме, или мозъкът ми беше изтървал властта си над мускулите ми — не разбрах. Започнах да се унасям в нещо като сън и се усмихнах или помислих, че се усмихвам, което не беше все едно, разбира се, но не изпитвах желание да се занимавам повече с душевни разбори и затворих очи. Постепенно започнах да потъвам в една белезникава мъгла, която все повече се сгъстяваше и ставаше сива, дори мрачно сива, каквито са ноемврийските мъгли. Навярно моят сън ме беше понесъл в друго царство, защото у нас през април грее лъчезарно слънце и мъгла има само в главата на моята заместник—министърка. Такава гъста мъгла, че беше скрила от съвестта й Езерото с червените рибки, където някога толкова се целувахме и говорехме за възвишени неща!
Изведе ме от царството на мъглите ядосаното звънтене па телефона. «Провинция!» — мярна се в съзнанието ми. Отхвърлих одеялото, прекрачих леглото и тутакси се намерих на пода. Стигнах на четири крака до бюрото си, улових се за перваза му и успях да се изправя.
— Ало, ало! — чух от далечините мекия глас на Ана. — Ти ли си, Лука?
— Сигурно съм аз! — рекох. — Защо?
— Ами не се обаждаш. Къде си бил?
— На слънчице, в двора.
— На слънчице ли? — учуди се Ана. — Пак се шегуваш, Лука!
Наистина стаята тънеше вече в здрач.
— Има ли значение! — казах.
— Как си с кризата? Защо не лежиш?
— Не ме свърта в къщи, мила. Оздравях!
— Оздравял си, а едва говориш!
— То е от вълнение, любезна!
— Лука, бъди разумен! Моля те! След няколко дена ще се видим. Сега правим последната профилактика им посевите. Няма да продължи дълго.
— Гледай си профилактиките! — рекох. — Това е много важно!
— Дори е свръхважно, Лука! После ще ти обясня. При мене е моят съавтор на експеримента. Той те поздравява и ти желае скорошно оздравяване!
— Кой съавтор!
— Колегата, с когото работим заедно. Доцент Ангелов. Ти го познаваш!
— Оня, с очилата?
— Той.
— Е... Благодаря. Целуни го от мое име!
— Какво?
— Казвам: целуни го, щом ти е подръка. Няма да се целувате с него само из храсталаците я!
Появи се пауза, през която сякаш чувах смутеното й дишане. После тя тресна рязко слушалката и нашият! разговор приключи.
Дотътрах се до леглото и ритнах силно стола, на който Юла беше натъкмила лекарствата. Столът се обърна и лекарствата се разпиляха на пода.
Зави ми се свят, не легнах, а просто се сринах на кревата. Отново ме настъпи онова копито, но в тоя миг тежината му сякаш беше се удесеторила. Не можех да си поема дъх.
Сетне пред очите ми блесна светкавица, стана светло, а и аз като че ли заплувах в някакво весело сияние. Беше весело, защото чух над главата си гласа на Юла:
— Какво ти е? Боже мой, какво си направил?
Гласът й идеше отдалече, чувах го като през слушалката на моя проклет телефон.
Лято 1258—о, месец VIII, Монферие. В къщата на Бернарови.
Благословете ни и ни пощадете! Амин.
Макар помилването ми от 1244 година да е записано в Каркасонските книжа на Инквизицията, забелязах, че пребиваването ми в Бернаровия дом, пък и в Монферие не се гледа с добро око от доминиканците. Един монах от Фуа издрънкал разни работи на стария Жералд и човекът ми се вижда от някое време смутен и замислен. Като го поразпитах, узнах, че оня монах му рекъл: «Този бугър Люкан е наистина помилван, но понеже е извършил много прегрешения и спрямо Христовата вяра, и спрямо реда на страната, наредено му е било да напусне Окситания и вече кракът му да не стъпва на лангдокска земя.» Добрият Жералд се опитал да смекчи работата: «Ами че той е в напреднали години — рекъл, — каква пакост може да стори на страната един старец?» Монахът поклатил нива: «Той може да е стар, но дяволът, който е у него, не остарява! Дяволът, ако му хрумне, ще го подтикне Кьм нови престъпления и тогава над твоя дом ще надвисне голяма беда. Ние всички знаем, че Бернаровци още от гдно време са били приятели на бугрите!»