Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Когато Юла прочете последната глава, за бягството на баща ми в кабинета си, в стаята, където аз лежах сега, и за унижението на майка ми да дохожда неканена при него, тъгата, която се носеше в душата ми премина в болка, дори усетих, че сърцето ми истински, физически ме заболя.
Юла затвори ръкописа.
— Ето, това е ч о в е к! — възкликна тя по адрес на баща ми. После остави ръкописа върху бюрото ми внимателно, сякаш беше от стъкло. — Благороден мъж, деликатен и с какво сърце! — възхищаваше се тя, замечтано загледана оттатък прозореца, в люляците.
— Хм, да! — въздъхнах аз. И една с нищо непредизвикана злоба кипна изведнъж в кръвта ми. — Но такива благородни и деликатни мъже — рекох — най—често ходят с рога до тавана.
— Засрами се! — зачервиха се бузите на Юла. — Как можеш да говориш за баща си така!
Тя ми говореше вече на «ти»! А през двете нощи, които прекарахме заедно, не беше се случило нищо помежду ни, за да бъде «ти»—то дошло по естествен път!
— Какво ще се засрамвам! — рекох. — Всички кучки по света си приличат по това, че спрямо мъжете имат еднакъв вкус: да са деликатни, благородни и да си носят безропотно рогите!
— Боже мой! — каза Юла. Възропта ли, проплака lin, не можах да разбера.
Тя смъкна от раменете си престилката на жена ми и с рязък жест я захвърли на креслото.
— Лекарствата ти са на стола! — каза тя, без да ме Кщда. — Разписанието е написано върху гърба на рецептата.
Гласът й беше студено трагичен, стойката й — театрална, това не й отиваше и аз се засмях.
— Не ставай смешна! — й рекох. — Може да си идеш и без да разиграваш сцени. И защо се цупиш изобщо? Щом си в отпуска, прекарвай времето си, както трябва, както ти подобава, ходи на кино, прави любов! Какво си се залепила за мен? Аз съм болен и от мене няма какво да чакаш. Аз съм, за съжаление, едно физическо количество без стойност, както казват французите. Quantite negligeable7! Затуй си обирай крушите, а за двата дни и двете нощи, които прекара при мен като медицинска сестра, ще ти платя по най—високата тарифа. И за благодарност ще ти целуна ръка. Поне това мога да направя. «Целувам ти ръка, мадам!» — имаше някога една джазова песенчица. Пееше я майка ми, когато бях дете.
— Твоят едниоменник Лукан от стария ръкопис е един ангел в сравнение с тебе! — каза тя, като обличаше припряно жакетчето от костюма си.
— И аз бях като него в младите си години! — рекох. — Вях един невинен ангел със златни крилца!
Тя се усмихна с тъжно недоверчива усмивка и поклати глава.
— Сбогом! — каза тя, без да ме погледне.
Чевръстото потропване на острите й токчета заглъхна в двора.
И в моята слънчева стая, изпълнена с дъх на люляци и жасмин, изведнъж настъпи ужасна тишина. Такава тишина някои хора наричат «гробовна», макар нито един човек да не е излязъл от гроба си, за да знае каква е. При условия нормални за настроението и за здравето ми тишината в стаята ми се съпровождаше от шумове, с които бях навикнал: от булеварда се носеше скрибуцането на трамваите, които завиваха по «Колелото»; от сладкарницата, която е срещу трамвайната спирка, един магнетофон упорито тъпчеше квартала с дискомузика, чиито физиологични тръпки стигаха и до моя прозорец; по шосето за Пионерския дворец препускаха ден и нощ безброй коли и свистенето на гумите им допълзяваше до ушите ми така, сякаш едно разлютено котило от змии съскаше наблизо. Такава биваше обикновено тишината в стаята ми, бях привикнал с шумовете, не можех да си я представя «чиста» или «девствена», както се изразяват литераторите.
Сега, когато Юла си отиде, в стаята настъпи пъклена тишина, сякаш бях попаднал в батискаф в най—дълбоките бездни на морето. Тя ме попи в себе си или аз я попих с кожата си, или взаимно се проникнахме, един бог знае.
Постепенно в душата ми започна да се промъква един лепкав страх, примесен кой знае защо с чувство на вина. А пък каква вина имах? Просто не ми вървеше! Спасих за живота моя художник, а той взе, че умря; наплясках Юла, а тя ми отвърна с милосърдие; Ана искаше да стопли душата ми с «истинско» пиле, а пък аз сглупих, та издадох, съмненията си в съпружеската й вярност и тя се разсърди. Ето че и с Юла се получи нещо подобно. Посъветвах я да не си губи времето с мен, а тя изфуча като някоя обидена невинност и се изпари. На всичко отгоре ония негодници от болницата, вместо да ме похвалят за майсторската операция, намериха сгода да ми сложат крак. Капак на всичко беше онова «одобрявам» на заместник—министърката, с която някога бяхме спали не една и не две нощи заедно. Тя ли беше се превърнала на едно началническо бездушие и сърцето й беше започнало да помпа боза вместо кръв, или пък аз бях наследил от баща си порока на една закъсняла романтика, та отдавах прекалено значение на «прежните» си любовни връзки?