Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Затова старият Жералд ми се виждаше замислен.
Аз му рекох:
— Брате, не бой се! Кажи на доминиканеца, че аз ще постоя в Монферие малко време, а сетне, ако имам още дни, ще се върна пак в Милано при сина си. И му кажи още — че синът ми е голям приятел на миланския херцог и че ако Инквизицията намисли да стори някаква пакост било на мен, било на твоята къща, миланският херцог няма да одобри подобна работа и ще повдигне въпрос чак пред французкия крал!
Добрият Бернар—Жералд много се въодушеви от тия ми думи и още същия ден замина за Фуа да търси доминиканците и да ги предупреди, че аз съм бил човек на миланския херцог. Как са приели това съобщение инквизиторите, не знам, но лошото му настроение се подобри само наполовина. Затова, като го гледах угрижен, казах му да не се плаши, защото аз ще замина за Лавенале, едно село, което беше само на час и половина път от Монферие. Там имах някога приятели, които бяха ме укривали неведнъж от инквизиторите. Щях да замина наистина за Лавенале или за друго някое селище, не ми се щеше да пострада Бернаровият дом заради мен и ако се задържах все още в Монферие, причината беше в близостта му до Монсегюр. Струваше ми се, че само в строгата сянка на Монсегюр ще мога отново да извървя пътищата, по които бях скитал и търсил една сянка цял живот.
И така, след като от петимата богомили останаха вързани за коловете пет скелета с димящи по тях тук—таме овъглени меса, на солунския стадион започна втората част от представлението — боен турнир между изтъкнати със силата и майсторството си рицари. Рицарите в този турнир щяха да се състезават за диамантената брошка на Атала Людовик — съпругата на барона, най—прекрасната от прекрасните дами на Солун. Тя щеше да свали от гърдите си тази брошка, за да окичи с нея щастливия победител. Двойките на състезателите бяха три, този от шестимата, който останеше прав върху седлото на коня си, щеше да стане притежател на скъпоценния накит. Сред състезателите беше Гийом де Борн, граф от Нормандия, колос, на лице ангел и по душа звяр. Любимото му удоволствие беше да стреля с лък от петдесет крачки по деца на осъдени богомили. Войници подхвърляха детето във въздуха и той стреляше по него. Рядко се случваше стрелата му да не попадне в целта. За тоя галантен рицар и благородник се носеше слух, че обикалял около Дамата, съпругата на Людовик, но никой не знаеше с положителност колко истина имаше в тоя слух.
Гръмнаха тръби, забиха барабани, шестимата кандидати за брошката на Атала (а навярно и кандидати за сърцето й) препуснаха околовръст по хиподрома в брони, с шлемове, с мечове и дълги копия, които държаха изправени, така че острите им върхове блестяха като позлатени в лъчите на полегналото към захождане слънце. Като дойдоха до трибуната, където седяха Людовик и съпругата му, те се наредиха във фронт, наведоха копията си към земята и направиха дълбок поклон. На поклона им отговори Атала: тя се изправи от мястото си, кимна им засмяна и им подхвърли една роза, която кой знае как падна точно пред краката на Гийомовия кон. Гийом забоде розата с копието си, свали ръкавицата си и закичи с разкошното цвете шлема си, където черната грива се съединяваше с надчелната му плочка. Хиподромът гръмна от възторжени викове, само Людовик и Инесса останаха безмълвни.
Което очаквах, това и стана — Гийом смете противниците си на бърза ръка, без особено усилие. Боят се водеше така: двамата съперници обикаляха хиподрома, после единият от тях се устремяваше срещу другия, наведен към гривата на коня си и с насочено копие. Който не успяваше да избегне удара или да го отрази а щита си, падаше подкосен на тревата. Аз забелязах, че в тази смъртоносна игра Гийом прибягваше все до една и съща хитрост. Той препускаше из хиподрома насам и натам, като все гледаше да изведе противника си срещу слънцето. Тогава се впускаше мигновено отгоре му и го поваляше. По този начин той свали съперниците си, а последният захвърли копието си и предложи да се бият с мечове. Този двубой от турнира продължи по—дълго, защото двамата непрекъснато меняха местата си и когато се счепкваха, слънцето блестеше ту в очите на единия, ту в очите на другия. На края страшната сила на Гийом реши спора за брошката — неговият меч така прасна шлема на противника му, че оня се свлече от коня си мигновено, сякаш не беше жив човек, а закрепен за седлото труп.