Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
— Но с каква цел е избягал според вас? — попита пак мадам Розмерта. — Само да не кажете, министре, че сега пак се опитва да се присъедини към Вие-знаете-кого?
— Бих казал, че това е… крайната му цел — малко неопределено отвърна Фъдж. — Но ние се надяваме да заловим Блек, преди да успее. По мое мнение, докато е сам и без приятели, Вие-знаете-кой е безсилен, ала допуснем ли да го намери най-верният му слуга… Тръпки ме побиват само при мисълта колко бързо би надигнал глава…
Чу се леко дрънване на чаши в дърво. Някои явно си бяха изпили вече питиетата.
— Корнелиус, щом сте поканен на вечеря с директора, време е да поемаме обратно към замъка — подсети го професор Макгонъгол.
Един по един няколкото чифта крака пред погледа на Хари поеха отново теглото на притежателите си, люшнаха се полите на четири мантии, а лъскавите токчета на мадам Розмерта се скриха зад бара. Вратата на „Трите метли“ пак се отвори, пропусна отново малко от снежната вихрушка отвън и учителите изчезнаха.
— Хари?
Рон и Хърмаяни надникнаха под масата. И двамата го гледаха облещени, загубили ума и дума.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
СВЕТКАВИЦАТА
Хари дори не разбра как успя да стигне до избата на „Меденото царство“ и оттам през тунела да се прибере обратно в замъка. Едно бе сигурно — обратният път трая несравнимо по-кратко, а и той почти не усещаше какво прави, защото главата му още бе размътена от разговора, който току-що бе чул.
Защо никой досега не беше му казал? Нито Дъмбълдор, нито Хагрид, нито господин Уизли, нито Корнелиус Фъдж… Защо никой дори не беше споменал факта, че родителите на Хари бяха умрели, защото най-добрият им приятел ги бе предал?
През цялата вечер Рон и Хърмаяни наблюдаваха Хари с голямо безпокойство, но не смееха да разговарят, защото Пърси седеше близо до тях. Като се качиха горе, установиха, че Фред и Джордж бяха взривили поне половин дузина торови бомбички в изблик на радост, че срокът е свършил. Хари искаше да избегне въпроса на близнаците дали е стигнал до Хогсмийд и тихомълком се прибра в празната още спалня, където се насочи право към нощното си шкафче. Там той избута настрани учебниците и веднага намери каквото търсеше — албума с кожена подвързия, който Хагрид му бе подарил преди две години, пълен с магически снимки на баща му и майка му. Седна на кревата си, спусна завесите и заобръща страница след страница, търсейки…
Спря на снимката от сватбата на родителите си. Ето го баща му — той му махаше сияещ, с щръкнала на всички посоки непокорна черна коса, която Хари бе наследил. Ето я и майка му, грейнала от щастие, хванала за ръка баща му. А ето и… това трябва да е той. Техният кум… Хари никога досега не си бе задавал въпроса кой е той.
Ако не знаеше, че става дума за един и същи човек, нямаше да познае Блек на старата фотография. Лицето му не бе хлътнало и восъчнобледо, а красиво и широко засмяно. Дали вече е бил на страната на Волдемор, когато е била направена снимката? Дали е кроял вече смъртта на двамата до себе си? Давал ли си е сметка, че го чакат дванайсет години в Азкабан — дванайсет години, които щяха да го променят до неузнаваемост?
„Само че дименторите нямат влияние върху него — размишляваше Хари, докато гледаше красивото усмихнато лице. — _Той не чува писъците на моята майка, когато се приближи някой от тях…_“
Хари затвори албума, пресегна се и го напъха в шкафчето, свали наметалото и очилата и се мушна в леглото, като остави завесите спуснати — да не го вижда никой.
Вратата на спалнята се отвори.
— Хари? — повика го Рон колебливо.
Но Хари не отговори, правейки се на заспал. Изчака Рон да излезе, обърна се по гръб и остана така с широко отворени очи.
Непозната досега омраза плъзна по тялото му като отрова. Блек му се смееше през мрака, сякаш някой бе залепил върху очите му снимката от албума. Като на филм, прожектиран пред него виждаше как Сириус Блек взривява на хиляди късчета Питър Петигрю, който много приличаше на Невил Лонгботъм. Макар да не знаеше как точно звучи гласа на Блек, чуваше трескав гърлен шепот: „Готово, господарю… Семейство Потър ме обявиха за свой Пазител на тайната…“ След това се разнесе друг смях, който пронизително се смееше — това бе същият смях, който звучеше в главата на Хари, щом се приближаха дименторите…
— Хари, изглеждаш… ужасно!
Хари бе заспал едва на зазоряване. Като се събуди, в спалнята вече нямаше никого, той се облече и слезе по спираловидната стълба до общата стая, където бяха само Рон, който ядеше ментолови жаби и се гладеше по корема, и Хърмаяни, която бе разпростряла домашното си върху три маси.