Хари Потър и затворникът от Азкабан
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #3
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-557
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и затворникът от Азкабан». Краткое содержание книги:
…Писъците бяха спрели, ледената вълна се отдръпваше…
В третата книга от поредицата за Хари Потър загадките стават все повече и все по-сложни. Около Хари се явяват зловещи призрачни създания, а затворник беглец, обвинен в масово убийство, се опитва да се добере до него. Но малкият магьосник не се предава, напротив — започва специално обучение за самозащита. Неговите лични страхове и кошмари се заплитат в горещо кълбо и разплитането им ще разкрие истината за част от историята на училището и някои от най-добрите му възпитаници… Тази истина е красива и страшна!
Думите на Хагрид бяха последвани от продължително мълчание. Първа проговори мадам Розмерта с известно задоволство:
— Само че не успя да избяга, нали? Министерството на магията го залови още на следващия ден!
— Уви! Не успяхме — поправи я с горчивина Фъдж. — Не го заловихме ние. Заслугата е на оня дребничкия Питър Петигрю, другия приятел на семейство Потър. Обезумял от скръб, без съмнение и знаейки, че Блек е бил Пазителя на тайната на Джеймс и Лили, той сам го подгонил.
— Петигрю… Онова дебело ниско момченце, което все ходеше по петите им в „Хогуортс“? — попита мадам Розмерта.
— Той направо се прекланяше пред Блек и Потър — каза професор Макгонъгол, — макар че изобщо не беше от тяхната категория по способности. Често бях доста остра с него. Не можете да си представите колко… колко съжалявам сега за това… — Гласът й прозвуча така, сякаш внезапно я бе хванало хрема.
— Недей, Минерва — опита се да я успокои Фъдж. — Петигрю умря като герой. Според мъгъли очевидци — впоследствие ние го заличихме от паметта им, разбира се — Петигрю хванал натясно Блек и му казал, ридаейки: „Как можа, Сириус! Лили и Джеймс!“ И посегнал към магическата си пръчка. Ала Блек, естествено, бил по-бърз и взривил Петигрю на парченца…
Професор Макгонъгол си издуха носа и заговори по-дрезгаво:
— Такова глупаво… наивно момче… Беше безнадеждно непохватен в дуелирането… Защо не е оставил на министерството…
— Кълна се, че ако бях сварил да спипам Блек преди оня малкия Петигрю, нямаше изобщо да си играя с пръчици… ами ей така… къс по къс щях да го… — настървяваше се Хагрид.
— Изобщо не можеше да си представите какво всъщност ставаше, Хагрид — остро го прекъсна Фъдж. — Единствено специално обученият Вълшебнически отряд за бързо реагиране от Силите за спазване на магическите закони можеше да се справи с Блек, след като най-сетне беше притиснат в ъгъла. По онова време като помощник-министър в Отдела за магически бедствия аз бях един от първите, озовали се на местопроизшествието, след като Блек уби цялото онова множество хора. Никога… никога няма да го забравя! Още го сънувам понякога. Един огромен кратер по средата на улицата, толкова дълбок, че се бе пропукала дори подземната канализация. Навсякъде разпръснати тела… Мъгълите пищят… А Блек стои там и се смее над останките на Петигрю в краката си — окървавената му мантия и няколко… парченца.
Фъдж изведнъж млъкна. Чу се как пет души издухаха носовете си.
— Е, сега вече знаеш, Розмерта — дрезгаво продължи Фъдж. — Блек бе отведен от двайсет членове на Патрула за охрана на магическия ред, а Петигрю получи Ордена на Мерлин първа степен, което според мен бе поне една малка утеха за майка му. Оттогава Блек е затворен в Азкабан.
Мадам Розмерта въздъхна дълбоко.
— Вярно ли е, че е полудял?
— Бих желал да мога да го потвърдя — бавно отвърна Фъдж. — Сигурен съм, че поражението на господаря му го е разстроило за известно време. Убийството на Петигрю и на толкова много мъгъли е отчаяна постъпка на някой, който е изпаднал в безизходица… Това беше… безсмислена жестокост. Но при последната си инспекция в Азкабан пак видях Блек. Знаете ли, повечето затворници там просто седят и си мърморят нещо в мрака, просто са обезумели… Но бях шокиран колко нормален изглеждаше Блек. Разговаряше съвсем разумно с мен. Беше много изнервящо. Създаваше впечатление, че е просто отегчен… Най-хладнокръвно ме попита дали съм приключил с четенето на вестника си, че го сърбели ръцете да решава кръстословици. Да, наистина останах изненадан, че дименторите почти не са му повлияли… При това той бе един от най-строго охраняваните затворници там, както знаете. Пред вратата му денонощно имаше диментори.