Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
И така:
Първо — тази галерия е най-широка.
Второ — права е като свещ.
Трето — няма начин да се загубя.
Четвърто — това радостно ли е?
Пето — не е.
Шесто — защото, ако лабиринтът завършва с опасност, тя се намира само тук.
Седмо — този път Ненапразно води право към…
Осмо — този, който е направил лабиринта.
Девето — не е ли по-добре да се върна?
Десето — пак във хаоса?
Единайсето — направо!… Да става каквото ще.
Стъпка след стъпка!… Лиско се движеше бавно, но решително и нямаше смисъл да се оглежда встрани. В дъното на галерията светлината се усили. Малко преди финала, вляво и вдясно се очертаха няколко входа за странични галерии, но те вече нямаха значение… Само абсолютният глупак можеше да кривне в тях при наличието на такава широка и висока зала.
Преди да влезе в нея, Лиско я разгледа, искаше да я проучи, да не допусне каквато и да е изненада. Но нямаше нищо за проучване. Голяма и висока зала, изкопана в пръстта с равни стени. По стените зееха дупки. През тях влизаше дневна светлина. Лисичето измери височината им и реши, Че изкачването до тях е изключено. Архитектът на подземието си е знаел работата.
Вниманието му веднага бе приковано от единствената „мебел“ на залата — нещо наподобяващо маса, от корава пръст, оставена да стърчи в средата, и, разбира се, нещо като кресло зад масата, пак от пръст.
Лисичето влезе в залата и се приближи към масата. Заобиколи я и разбра, че отдолу тя е куха, ако някой седне в „креслото“, спокойно може да пъхне краката си под нея, нещо като бюро. Друго нищо за разглеждане. Равни стени, равен под, равен таван. От всичко лъха скука, безнадеждност.
Без да мисли повече, Лиско скочи върху креслото и се облегна на масата. Според него така бе най-добре. Вече е време да настъпи развръзката, да се появи зловещата личност. Посрещни я седнал на нейния личен стол!… Но когато се чуха стъпките , на зловещата личност, Лиско, без да ще, скочи обратно на земята, а после, без да знае как, се скри под масата.
Влезе дебело мълчаливо същество с нищо невиждащ поглед., Да, Домби не съзнаваше къде е влязъл, тук нищо не му направи впечатление, той продължаваше да върви бавно и щом стигна до крайната стена, удари се в нея, обърна се и спокойно потегли обратно. Малко преди Домби да напусне залата, Лиско се измъкна от прикритието си, настигна го, извика и го удари силно по гърба.
— Оле! — извика Домби и се обърна. — Какво има?
— Нищо особено — отвърна Лиско и се засмя.
— Лиско! — учуди се Домби. — Какво правиш тук?
— Нищо — отвърна Лиско.
— Защо ме удряш?… Заболя ме.
— За да те стресна — отвърна Лиско.
— Знаеш ли как ме заболя?
Домби се мъчеше да погали болката по гърба си, но ръцете му бяха къси и хлапакът напразно се въртеше на една страна.
— Голяма работа! — извика Лиско. — Важното е, че проговори.
— Къде сме? — Домби идваше на себе си, очите му вече изразяваха учудване. — Какво е това?
— Питай, че да ти кажа — отвърна лисичето.
— Къде са другите?
— Не знам… Ти падна в една дупка.
— Така ли?… Защо?
— Получи сътресение и изгуби гласа си.
— Не думай!
— Затова те ударих… Изобщо не знаеше какво става.
— Не може да бъде!
— Като те ударих, отново те превърнах в Домби.
— Добре, но къде сме?
— Най-напред паднахме в Голямата Отвесна Дупка, след туй влязохме в Малката Хоризонтална Дупка, после в Лабиринта, а сега сме в Залата… Това е зала… Има маса, има и стол.
— Следователно?
— Следователно може да се появи и този, който ще седне на стола.
— И като седне на стола?
— Трябва да не седне.
— Защо?
— Така…. Необходимо е да го изиграем.
— Защо да го изиграем?
— За да избягаме… Домби, можеш ли да продължаваш да се правиш на ударен?
— Защо?
— Ох, Домби, как да ти обясня… Слушай, прави се на такъв, какъвто си беше. Който и да дойде — нито дума. Ти и без това си беше ударен. Ако дойде злодеецът — мълчи, дойде ли Димби — мълчи, влезе ли Мокси — пак мълчи. Аз ще се скрия.