Градът на зверовете

Александър Колд си помисли, че ако тези антични създания със забавен интелект имаха потребност да обожествяват някого, техните богове сигурно щяха да са невидимите индианци от Тапирауа-тери — единствените човешки същества, които те познаваха. За тях индианците бяха вълшебници: движеха се бързо, можеха лесно да се размножават, притежаваха оръжия и инструменти, бяха господари на огъня и на широкия външен свят, бяха всемогъщи. Но гигантските ленивци все още не бяха достигнали онзи етап от еволюцията, в който се съзерцава самата смърт като такава, и не се нуждаеха от богове. Тяхното извънредно дълго съществувание протичаше в един изцяло материален план.

Паметта на Зверовете съдържаше цялата информация, която пратениците на хората им бяха предоставили — те бяха живи архиви. Индианците не познаваха писмеността, но тяхната история не изчезваше, защото ленивците никога не забравяха. Чрез търпеливо разпитване, изискващо много време, от тях можеше да се извлече миналото на племето още от първата епоха — отпреди двайсет хиляди години. Шаманите като Уалимаи ги посещаваха, за да ги държат в течение на това, което се случваше посредством епичните поеми, рецитирали за миналата и за настоящата история на племето. Пратениците умираха и ги заместваха други, но всяка дума от тези поеми оставаше съхранена в мозъците на Зверовете.

Племето беше достигнало вътрешността на тепуи само два пъти от началото на историята; и в двата случая го бе правило, за да избяга от могъщ неприятел. Първият път, преди четиристотин години, когато хората от мъглата трябвало да се крият в продължение на няколко седмици от поделение испански войници, които успели да стигнат до Окото на Света. Когато воините видели, че чужденците убиват отдалеч с едни пръчки от пушек и шум, без никакво усилие разбрали, че техните оръжия са безполезни срещу онези на неприятеля. Тогава разглобили своите колиби, закопали оскъдното си имущество, затрупали остатъците от селището със земя и клони, покрили следите си и се оттеглили с жените и децата в свещената тепуи. Там били покровителствани от боговете, докато чужденците измрели един по един. Войниците търсели Ел Дорадо, били заслепени от алчност и се избивали един друг. Онези, които останали живи, били избити от Зверовете и от индианските воини. Само един оцелял и по някакъв начин успял да се върне и да се присъедини към сънародниците си. Прекарал остатъка от живота си полудял, завързан за един стълб в приют в Навара, бълнувайки непрекъснато за митични гиганти и град от чисто злато. Легендата се запазила по страниците на хрониките на испанската империя, подхранвайки фантазията на авантюристите до ден-днешен. Вторият път бил преди три години, когато големите птици от шум и вятър на нааб-ите кацнали в Окото на Света. Хората от мъглата отново се скрили, докато чужденците не си заминали разочаровани, че не са намерили мините, които търсели. Независимо от това, индианците, предупредени от виденията на Уалимаи, се готвеха за тяхното завръщане. Този път нямаше да минат четиристотин години преди нааб-ите отново да дръзнат да пристъпят във високите земи, защото сега можеха да летят. Тогава Зверовете решили да излязат и да ги убият, без да подозират, че като тях има милиони други. Свикнали с малкия брой на своя вид, те смятаха че могат да избият неприятелите един по един.