Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Призори на следващия ден старият шаман връчи на Александър Колд една празна кратуна, а на Надя Сантос — кратуни с вода и кошница, която тя завърза на гърба си. Предупреди ги, че след като веднъж потеглят на път както към височините, така и към дълбините, няма връщане назад. Трябваше или да преодолеят препятствията, или да загинат по време на изпитанието, защото не беше възможно да се върнат с празни ръце.
— Сигурни ли сте, че това е, което искате да направите? — попита шаманът.
— Аз — да — заяви Надя.
Нямаше представа за какво можеха да послужат яйцата, нито защо трябва да тръгне да ги търси, но не се усъмни в своето видение. Сигурно бяха много ценни или магически; за тях беше готова да надмогне и своя най-дълбоко вкоренен страх — страхът от височината.
— Аз също — добави Алекс, мислейки си, че би отишъл и в самия ад, стига да спаси майка си.
— Възможно е да се върнете, а може и да не се върнете — сбогува се магьосникът с безразличие, защото за него границата между живота и смъртта беше едва забележима ивица от дим, която и най-малкият полъх можеше да изтрие.
Надя свали Бороба от кръста си и й обясни, че не може да я вземе там, където отива. Маймунката се вкопчи в единия крак на Уалимаи, скимтейки и заплашвайки с юмруче, но не се опита да не се подчини. Двамата приятели се прегърнаха силно, уплашени и развълнувани. След това всеки от тях тръгна по своя път, посочен му от Уалимаи.
Надя Сантос се изкачи по същата издълбала в скалата стълба, по която бяха слезли заедно с Уалимаи и Алекс от лабиринта до дъното на тепуи. Да достигнеш балкона не беше трудно, въпреки че отверстията бяха много развлечени и липсваше перило, за което да се хванеш, а стъпалата бяха доста тесни, неравномерни и износени рейки се с виенето на свят, тя хвърли бърз поглед надолу и видя необикновения синьо-зелен пейзаж на долината, обвита в нежна мъгла, с великолепния златен град в центъра. След това погледна нагоре и погледът й се изгуби в облаците. Гърлото на тепуи изглеждаше по-тясно от основата му. Как да се изкачи по стръмните склонове? Щяха да са й нужни крака на бръмбар. Колко висок бе всъщност този тепуи, каква част от него бе скрита в облаците? Къде точно беше гнездото? Реши да не мисли за проблемите, а за решаването им: щеше да се сблъсква с препятствията едно по едно, така както те щяха да се появяват. Щом беше успяла да се изкачи по водопада, трябваше да може да направи и това — помисли си тя, макар че вече не се движеше вързана с въже за Ягуар, а беше сама.
Когато стигна до балкона, разбра, че там стълбите свършват; оттук нататък трябваше да се изкачва, придържайки се за всичко, в което може да се вкопчи. Намести кошницата на гърба си, затвори очи и потърси спокойствие вътре в себе си. Ягуар й беше обяснил, че там, в центъра на нейната същност, са концентрирани жизнената енергия и храбростта. Задиша с цялото си същество, така че чистият въздух да изпълни дробовете й, да обиколи пътеките в нейното тяло и да стигне чак до върховете на пръстите на ръцете и краката. Вдиша дълбоко три пъти и все още със затворени очи, си представи орела — своето тотемно животно. Внуши си, че ръцете й се разтварят, удължават се, прерастват в пернати криле, че краката й се превръщат в изтънели крайници, завършващи с остри нокти, че на лицето й израства хищен клюн и очите й се раздалечават и застават от двете страни на главата. Усети, че косата й, мека и къдрава, се превръща в твърди пера, прилепнали по черепа, и тя може да ги движи както пожелае — пера, които притежаваха познанията на орлиците: бяха антени, които улавяха всичко, ставащо във въздуха, включително и невидимото. Тялото й загуби своята гъвкавост и в замяна придоби такава абсолютна лекота, че можеше да се отдели от земята и да плува със звездите. Усети невероятна мощ, цялата сила на орела в кръвта си. Усети, че тази сила стигна до последната фибра на нейното тяло и на нейното съзнание. „Аз съм Орлицата“ — произнесе на висок глас и след това отвори очи.
Надя се хвана за една малка пукнатина в скалата над главата й, намести крака си в друга, която беше на височината на кръста й. Премести се нагоре и спря така, докато възстанови равновесието си. Повдигна другата си ръка и потърси по-нависоко, докато успя да докопа един корен, а в същото време с другия крак опипваше повърхността докато намери някакъв процеп. Повтори движението с ръка, търсейки издатина, и когато я налучка, се повдигна малко по-нагоре. Растителността, която никнеше по склоновете, й помагаше — имаше корени, храсти и лиани. Видя дълбоки драскотини по камъните и по някои стволове; помисли, че са следи от нокти. Зверовете трябва също да са се катерили, за да търсят храна, или (понеже не познаваха картата на лабиринта) при всяко влизане и излизане от тепуи са се качвали оттук до върха и са слизали от другата му страна. Пресметна, че това сигурно е отнемало дни, а може би и седмици, имайки предвид изключителната флегматичност на тези гигантски ленивци.