Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
На няколко метра по-надолу имаше голяма кръгла равнина. От височината, на която се намираха, тя изглеждаше като синьо-зелена градина, обвита в мараня. Водопади, ручеи и рекички се спускаха по склоновете и достигаха до езерата на равнината — толкова симетрични и съвършени, че не изглеждаха естествени. В центъра, блестящ като корона, гордо се издигаше Ел Дорадо. Надя и Алекс потиснаха възклицанията си, заслепени от невероятната пищност на златния град — седалището на боговете.
Уалимаи даде малко време на децата да се съвземат от изненадата и после им посочи изсечените в планината стъпала, спускащи се като серпантина от площадката, на която се намираха, до равнината. Докато слизаха, си дадоха сметка, че флората е също толкова невероятна, колкото и фауната. Растенията, цветята и храстите по склоновете бяха уникални. Топлината и влагата надолу се увеличаваха, растителността ставаше все по-гъста и пищна, дърветата — по-високи и разлистени, цветята — по-ухайни, плодовете — по-сочни. Въпреки невероятната красота, във въздуха не витаеше миролюбие и приветливост, а нещо леко заплашително, напомнящо тайнствения пейзаж на Венера. Природата пулсираше, задъхваше се, сякаш растеше пред очите им, дебнеше. Видяха жълти и прозрачни като топази мухи, сини бръмбари с рогца, големи и толкова шарени охлюви, че отдалеч приличаха на цветя, екзотични раирани гущери, гризачи с остри извити кучешки зъби, катерички без козина, които подскачаха като голи гномчета между клоните.
Когато слязоха в равнината и се доближиха до Ел Дорадо, пътешествениците разбраха, че това не беше град, а още по-малко беше от злато. Представляваше серия от естествени образувания с геометрични форми, подобни на кристалите, които бяха в пещерите. Златният цвят се дължеше на слюдата — минерал без голяма стойност, и пирита, наричан удачно „златото на глупците“. Алекс леко се усмихна, мислейки си, че ако конкистадорите и толкова други авантюристи бяха успели да преодолеят невероятните препятствия по пътя, за да стигнат до Ел Дорадо, щяха да се завърнат по-бедни, отколкото бяха тръгнали.
14
Зверовете
Няколко минути по-късно Алекс и Надя видяха Звяра. Беше на 200 метра от тях и се бе насочил към града. Приличаше на гигантска човекомаймуна, висок повече от три метра, изправен на лапите си, с могъщи ръце, които се спускаха до земята и главичка с меланхолично лице, прекалено малка за размерите на тялото му. Беше покрит с груба като тел козина и имаше по три дълги, извити, остри като ножове нокътя на всяка ръка. Движеше се с такава невероятна мудност, сякаш изобщо не помръдваше. Надя веднага позна Звяра, защото го беше виждала и преди. Парализирани от ужас и изненада, стояха неподвижни, изучавайки съществото, което беше пред тях. Напомняше им познато животно, но не се сещаха кое точно.
— Прилича на ленивец — каза шепнешком накрая Надя.
И тогава Алекс си спомни, че беше виждал в зоологическата градина на Сан Франциско едно животно, подобно на маймуна или на мечка, което живееше по дърветата и се движеше също така бавно като Звяра, откъдето идваше и името му — мързеливец или ленивец. Беше безобидно същество, защото му липсваше бързина, за да напада, за да избяга или за да се защитава и имаше малко врагове: дебелата му кожа и киселото месо не бяха привлекателно ястие дори и за най-лакомите сред месоядните.
— А миризмата? Звяра, който видях, имаше страховита миризма — каза Надя, без да повишава глас.
— Тази не е толкова силна, или най-малкото не можем да я усетим оттук… — каза Алекс. — Трябва да има някаква жлеза, като сорилите, и да разпръсква нарочно миризма, за да се защитава или за да зашеметява жертвите си.