Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
За всеки случай разтвори своето ножче от швейцарската армия и се приготви да се защитава, но Уалимаи го успокои с един жест.
Жената дух на шамана, ефирна като водно конче, пресече летейки пещерата, кацна между крилете на животното и го възседна. Бороба изпищя уплашена и си показа зъбките, но Надя я накара да млъкне, смаяна от дракона. Когато успя да се съвземе достатъчно, тя започна да го зове с езика на птиците и на влечугите, с надеждата да го привлече, но приказното животно изгледа отдалеч с пъстрите си очи посетителите и не обърна внимание на призива на Надя. След това полетя нависоко, леко и елегантно, правейки олимпийска обиколка под пещерния свод със съпругата на Уалимаи на гърба си, сякаш желаеше просто да покаже красотата на своите форми и на фосфоресциращите си люспи. Най-накрая се върна и кацна върху скалата от син кристал, прибра крилете си и зачака с невъзмутимото спокойствие на котка.
Духът на жената се върна при съпруга си и остана там да плува, увиснал във въздуха. Алекс си помисли, как ли би могъл да опише по-късно това, което виждаха очите му сега; какво ли не би дал, за да има фотоапарата на баба си и да остави доказателства, че такова място и такива създания наистина съществуват, че той не се заблуждава в душевния смут на собствените си халюцинации.
Напуснаха очарователната пещера и крилатия дракон с известно съжаление, без да знаят дали някога ще се върнат да ги видят. Алекс все още успяваше да намери рационални обяснения за това, което се случваше, Надя обаче приемаше чудесата без да задава въпроси. Момчето допусна, че тези тепуи, така изолирани от останалата част на планетата, са последните останки от епохата на палеолита, където флората и фауната се бяха запазили недокоснати в продължение на много хиляди години.
Вероятно те се намираха в нещо подобно на Галапагоския остров, където най-старите видове се бяха опазили от мутации или от изчезване. Този дракон може би беше просто една непозната птица. В народните приказки и в митологията на най-различни места се появяваха такива същества. Имаше ги в Китай, където бяха символ на добър късмет, както и в Англия, където служеха, за да се изпитва храбростта на рицари като Свети Георги. Възможно е, реши той, да са били животни, съжителствали с първите човешки същества на планетата, които народното суеверие бе запомнило като гигантски влечуги, бълващи огън от ноздрите си. Драконът от пещерата не бълваше пламъци, а около него се носеше натрапчиво ухание на куртизанка. Не намираше обаче обяснение за съпругата на Уалимаи — тази фея с човешки облик, която го съпровождаше в странното му пътешествие. Е, добре, може би щеше да разбере всичко това по-късно…
Вървяха след Уалимаи по нови и нови тунели, докато светлината от факлата ставаше все по-слаба. Минаваха през други пещери, но никоя не бе така впечатляваща като първата. Видяха и други странни същества: птици с червени пера и четири крила, които ръмжаха като кучета, и едни бели котки с невиждащи очи — те за малко не ги нападнаха, но отстъпиха, когато Надя ги успокои на котешки език. Като минаваха през една наводнена пещера, където газеха до шия във вода и Бороба трябваше да се покачи върху главата на стопанката си, видяха златни риби с криле, които плуваха между краката им, после направиха завой, губейки се в тъмнината на тунелите.
В друга пещера, която отделяше гъста пурпурна мъгла — такава, каквато се появява понякога при залез-слънце, върху оживялата скала растяха непонятни цветя. Уалимаи докосна едно от тях с копието си и между листенцата му мигом се подадоха месести пипала, които се протегнаха, търсейки своята плячка. На един завой по коридорите, на оранжевеещата и мъждукаща светлина на факлата видяха ниша в стената, в която имаше нещо, наподобяващо вкаменено в смолата дете, като онези насекоми, които оставаха уловени в парче кехлибар. Алекс си помисли, че това същество е прекарало в херметичния си гроб времето от зората на човечеството и щеше да остане недокоснато на същото място в продължение на още хиляди години. Как се бе озовало тук? Как бе умряло?
Най-накрая групата премина последната част от огромния лабиринт. Излязоха на открито, където струята бяла светлина ги заслепи за няколко мига. Тогава видяха, че се намират на нещо като балкон — една скална платформа, издадена във вътрешността на куха, подобна на кратер на вулкан планина. Лабиринтът, през който бяха минали, достигаше до дълбините на тепуи, обединявайки външния с приказния свят, затворен в него. Разбраха, че по тунелите са се изкачили на голяма височина. Още по-нагоре се извисяваха вертикалните склонове на планината, обрасли с растителност, губещи се в облаците. Небето не се виждаше, имаше само дебел и бял като памук покрив, през който се процеждаше слънчевата светлина, създавайки особен оптически феномен: шест прозрачни луни плуваха в един небосвод от мляко. Бяха луните, които Алекс бе забелязал в своите видения. Във въздуха летяха никога невиждани птици: някои полупрозрачни и леки като медузи, други — тежки като черни кондори, трети — като дракона, който срещнаха в пещерата.