Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
Шепотът на децата достигна до слуха на Звяра, който се обърна много бавно, за да види какво става. Надя и Алекс отстъпиха, но Уалимаи се приближи съвършено спокойно, сякаш имитираше смразяващата апатия на съществото, последван на крачка разстояние от своята съпруга — дух. Шаманът беше дребен мъж, на височина стигаше до бедрото на Звяра, който се издигаше като кула пред стареца. Съпругата му и той паднаха на колене на земята, прострени пред това невероятно същество, и тогава децата чуха ясно един дълбок, като излизащ от пещера глас, който произнасяше някакви думи на езика на хората от мъглата.
— Говори като човешко същество! — промълви Алекс, убеден, че сънува.
— Отец Валдомеро имаше право, Ягуар.
— Това означава, че притежава човешки интелект. Смяташ ли, че можеш да общуваш с него?
— Ако Уалимаи може, аз също мога, но не смея да се приближа — прошепна Надя.
Чакаха доста дълго, защото думите излизаха от устата на съществото една по една, със същата флегматичност, с каквато то се движеше.
— Пита кои сме — преведе Надя.
— Това го разбрах. Разбирам почти всичко… — изрече Алекс, приближавайки се една крачка.
Уалимаи го спря с жест.
Диалогът между шамана и Звяра продължи със същата тягостна пестеливост, без някой да помръдне, а междувременно светлината, струяща от бялото небе, се променяше и добиваше цвят на портокал. Децата допуснаха, че вън от този кратер слънцето вероятно е започнало да се спуска към хоризонта. Най-накрая Уалимаи се изправи и се върна при тях.
— Ще има съвет на боговете — съобщи.
— Какво?! Има ли още такива същества? Колко са? — попита Алекс, но Уалимаи не успя да отговори на въпросите му, защото не знаеше да брои.
Магьосникът ги поведе по края на равнината към вътрешността на тепуи до една малка естествена пещера в скалата, където се настаниха как да е, след това отиде да търси храна. Върна се с някакви много ароматни плодове, каквито нито едно от децата не беше виждало по-рано, но те бяха толкова изгладнели, че ги погълнаха, без да задават въпроси. Нощта се спусна изведнъж и се озоваха заобиколени от дълбок мрак; градът от фалшиво злато, който преди това блестеше ослепително, изчезна в тъмнината. Уалимаи не се опита да запали втората факла; сигурно я пазеше за връщането през лабиринта, и отникъде не идваше светлина. Алекс реши, че тези същества, макар и да приличаха на хора по говора и може би по някои свои прояви, бяха по-примитивни от пещерния човек, понеже все още не бяха открили огъня. В сравнение със Зверовете, индианците се оказаха по-развити. Защо хората от мъглата ги смятаха за богове, след като те самите бяха много по-напреднали?
Топлината и влагата не бяха намалели, защото самата планина ги излъчваше, сякаш наистина бяха в изгасналия кратер на вулкан. Мисълта, че се намират върху тънък пласт от земя и скала, докато малко по-надолу горят пламъците на ада, не беше успокоителна, но Алекс реши, че ако вулканът не е бил активен в продължение на хиляди години, което се доказваше и от сладострастната растителност във вътрешността му, би трябвало да има много лош късмет, за да изригне точно в нощта, в която той беше тук. Следващите часове се нижеха много бавно. Младите едва успяха да заспят на това тайнствено място. Спомняха си много добре как изглеждаше мъртвият войник. Звярът вероятно беше използвал своите огромни нокти, за да извади по такъв ужасяващ начин вътрешностите му. Защо човекът не е избягал или не е успял да стреля? Невероятната флегматичност на съществото би трябвало да му е осигурила предостатъчно време. Обяснението можеше да бъде само в парализиращото зловоние, което излъчваше. Нямаше никакъв начин да се защитят, ако съществата решат да използват своите зловонни жлези срещу тях. Не беше достатъчно да си запушиш носа, вонята се просмукваше през всяка пора на тялото, завладявайки мозъка и волята; беше отрова — толкова смъртоносна, колкото и курарето.
— Човекоподобни ли са или са по-близко до животните? — попита Алекс, но Уалимаи пак не можа да му отговори, защото за него такава разлика нямаше.
— Откъде идват?
— Винаги са били тук, богове са.
Алекс си помисли, че вътрешността на тепуи представлява своеобразен екологичен архив, където оцеляваха изчезнали от останалата част на земята видове. Каза на Надя, че това сигурно са далечни предшественици на ленивците, които те познаваха.
— Не изглеждат човекоподобни, Орлице. Не видяхме жилища, инструменти или оръжия — нищо, което да подсказва общност — добави.
— Но говорят като хора, Ягуар — каза тя.
— Трябва да са животни с много забавен метаболизъм, сигурно живеят стотици години. Ако имат памет, през този дълъг живот могат да научат много неща, включително и да говорят, не мислиш ли? — налучкваше Алекс.