Цифрова крепост [Digital Fortress - bg]

Тъмнината на коридора се изливаше в необятна бетонна камера, наситена с воня на алкохол и пот. Сцената пред очите му бе сюрреалистична: огромна подземна пещера, в която стотици тела се движеха в единен ритъм. Телата подскачаха, притиснали ръце отстрани, с глави, клатещи се като безжизнени луковици, закачени за вкаменен гръбначен стълб. Най-побърканите се засилваха по сцената, скачаха във въздуха и се приземяваха върху море от човешки крайници — и почваха да ги подхвърлят като големи плажни топки. Стробоскопични лампи под тавана придаваха на цялата сцена гледката на застинал кадър от стар черно-бял ням филм.

От отсрещната стена боксове с големината на микробуси излъчваха звук с такава зверска мощност, че дори най-заклетите танцуващи не можеха да се приближат на по-малко от десетина метра до видимо пулсиращите мембрани на говорителите от страх да не бъдат издухани.

Бекър запуши уши и започна систематично да сканира тълпата. Навсякъде виждаше само глави в червено, бяло и синьо. Телата бяха притиснати едно в друго така плътно, че беше невъзможно да различа кой в какво е облечен. Във всеки случай погледът му не виждаше британски флаг. Беше очевидно, че всеки опит за вмъкване в тълпата граничи с риск от омачкване. До него някой започна да повръща.

Страхотно! Бекър мъченически изпъшка. После тръгна по някакъв напръскан със спрей коридор.

Коридорът премина в дълъг тесен тунел с огледални стени, който излезе на някаква веранда с маси и столове. И тук беше претъпкано с пънкари, но на Бекър му се стори като райска градина — над главата му имаше открито небе, а музиката бе останала някъде назад.

Като пренебрегваше любопитните погледи, Бекър тръгна из тълпата. Разхлаби възела на вратовръзката си и се стовари на един стол край незаета маса. Струваше му се, че от събудилото го сутринта обаждане на Стратмор е минала цяла вечност.

Разчисти празните бирени бутилки на масата и отпусна глава върху ръцете си. „Само няколко минутки“, бе последната му мисъл.

На осем километра оттам мъжът с очилата с телени рамки седеше на задната седалка на такси, което се носеше по селския път:

— Ембрухо — изсумтя той, за да напомни на шофьора къде иска да бъде закаран.

Шофьорът кимна и пак погледна с любопитство клиента си в огледалото. После промърмори:

— Ембрухо. Всяка нощ нови откачени.