Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Леополд сложи сина си в леглото, остави го на грижите на ужасените Ана Мария и Нанерл и изтича за лекар. Търсенията се оказаха безуспешни. Шарката косеше жителите на Оломоуц и всички лекари бяха заети. Когато Леополд се върна в ханчето без доктор, страхът му се усили още повече. През време на отсъствието му лицето на Волфганг бе отекло и навсякъде бяха избили червени петна.
„Нима татко не разбира колко ми е зле“ — мислеше си Волфганг. Той нищо не виждаше. Ослепя. Никога вече не ще може да съчинява музика. Пропаднаха всичките му надежди, тъмата погълна чудесната, единствена мечта в живота му. Възцари се вечна нощ и в мрака дочуваше страховит вой. Това бяха харпии — искаха той да чува само най-отвратителни звуци.
После татко разказваше, че го е спасила само необикновената доброта на граф Подстатски, декан на катедралата в Оломоуц, който без да се бои от заразата, настанил у дома си цялото семейство, извикал своя лекар и ги обкръжил с големи грижи. Но Волфганг знаеше, че не това го е спасило. Когато шумът в главата му стана непоносим, той си наложи да си спомни най-любимото произведение — сонатата за клавесин от Йохан Кристиан Бах — и лека-полека пред измамно простите звуци на сонатата, това чудо на изяществото и мелодичността, шумът отстъпи и болките престанаха. Не, не всичко е изгубено, щом дори в мрака може да чува такива хармонии — точни, съвършени. Не, не всичко!
Леополд и Ана Мария се опасяваха да не би Волфганг да е ослепял завинаги, но след девет дена той изведнъж почна да ги познава.
Волфганг попита в кой град се намират и откога са тук и като чу отговора на татко, замлъкна, потресен от това, колко дълго е боледувал.
— Белези няма да ти останат — увери го Леополд. — Имаше червени петънца, но те вече изчезват.
— Сега не ми е така горещо.
— Да, разбира се, ти оздравяваш.
— Кажи, татко, наистина ли бях толкова зле?
— Изплаши ни до смърт. — Леополд се усмихна — първата усмивка през време на болестта на Волфганг. — Скоро пак ще почнеш да свириш и да композираш.
— Ако не ослепея.
— Как така, та ти прекрасно виждаш!
Волфганг не повярва, той поиска нотите на сонатата за клавесин, която звучеше в ушите му през най-тежките минути на болестта, и ги заразглежда. Да, запомнил е правилно сонатата, но работата не е в това — главното е, че можеше да чете нотите. Значи татко не го е излъгал. Той наистина вижда. С тази мисъл Волфганг заспа спокоен, оздравителен сън.
Леополд и Ана Мария, възрадвани, дълго стояха прегърнати и молеха бога за едно: тази болест да бъде последна.
23
Минаха няколко месеца, преди да ги приемат в двора на императрицата. Леополд почувствува прилив на увереност, когато на входа за апартаментите на Мария Терезия ги посрещна лично новият император Йосиф II и ги въведе вътре.
Като научи, че Волфганг е боледувал, Мария Терезия изрази съчувствие и се зарадва на оздравяването му. Но когато Леополд каза колко са опечалени от смъртта на дъщеря й, лицето на императрицата се помрачи и в очите й се появиха сълзи. Едрата шарка беше истинско бедствие. Страшната болест бе отнела три от децата й, две снахи и един чичо. Мнозина изпадат в паника само като се спомене за едра шарка, рече Леополд, обаче забележимо остарялата императрица се намръщи и каза:
— Да се боим от едрата шарка е глупаво, защото човек не може да си избира болестите.
— Да, ваше величество — отговори Леополд и добави: — Изцяло сме на ваше разположение.
— Чуваме, че синът ви станал композитор.
— Мнозина капелмайстори не могат да се мерят с него.
На лицето на Мария Терезия се изписа недоверие, но тя само каза:
— След смъртта на мъжа ни с музикалните въпроси се занимава нашият син.
Интересно, с голяма власт ли разполага Йосиф, помисли си Леополд. Едно нещо е да бъдеш избран за глава на Свещената римска империя и да станеш коронован император на Германия, а съвсем друго — да постигнеш пълна власт, когато имаш такава деспотична майка. Леополд чуваше, че Мария Терезия все още тежко преживявала смъртта на мъжа си, обаче продължавала сама да върши всички държавни работи. Провъзгласявайки сина си за сърегент, тя бе успяла да запази за себе си почти цялата власт. Дори сега, показвайки се проповедница на строгия аскетизъм в империята, тя не жалеше пари за разширяването и разкрасяването на Шьонбрун. От друга страна, Мария Терезия не проявяваше интерес към оперната музика. „Може, разбира се, синът й да е по-различен“ — размишляваше Леополд. Той погледна с очакване новия император — на Йосиф едва ли можеше да му се дадат неговите двадесет и седем години.