Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Ана остави на земята едно цвете, макар да съзнаваше, че в декемврийския студ то скоро ще загине. На небето вече имаше звезди, толкова звезди — безброй. Сега те ще блестят над Волфганг, над неговата музика, която й донесе много радост и щастие. И тогава тя заплака. Плачеше за Волфганг, плачеше за себе си, плачеше за всички покойници, завинаги изчезнали от света. А после изведнъж се успокои. Не, той не е изчезнал. Той не може да изчезне, той, с неговата музика, станала неразделна част от нейното същества Може и да е по-добре, че са го погребали точно така, помисли си Ана, сиянието на славата му ще се разпространи над всички безименни покойници, озовали се в общия гроб с него — защото никой сега не ще узнае кой от тях е Моцарт.