Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Волфганг, съвсем потиснат от поведението на Афлиджо, се оживи, като узна, че концертът ще се състои в дома на Готфрид ван Свитен. Момчето харесваше този тридесет и няколко годишен барон, който приличаше на баща си по едрата, масивна глава, харесваше енергичността му, която излъчваше топлота и сила. Внушаваше на Волфганг уважение и голямата любов на ван Свитен към музиката. Баронът умееше да свири на клавесин и на цигулка, бе учил история и теория на музиката и съчинил сонати и песни. След няколко вечери, прекарани заедно, Волфганг и ван Свитен се сприятелиха и възприеха практиката да си отговарят на различни езици — и двамата освен немски говореха италиански и френски и знаеха малко латински и английски; освен това двамата често се обясняваха с числа и гатанки. Можеха с най-голяма сериозност да обсъждат творчеството на наскоро починалия Телеман и веднага да преминат на шеговит разговор за примадоните, които пеят така, сякаш стърже трион, и за първите солисти-кастрати, които изкрещяват на всеки висок тон, и за диригентите в операта, които махат с палката като задрямали.
Леополд се учуди на това, че синът му не попита кой освен домакините ще присъствува на концерта.
— Защо да питам? — каза Волфганг. — Все ми е едно. Няма да се отрази на изпълнението ми. — Но в душата си бащата се надяваше, че Афлиджо ще отиде на концерта у барона. Там Леополд ще докаже на този дърдорко кой е написал „Мнимата наивница“.
По настояване на домакините Моцартови заедно с тях посрещаха именитите гости.
„Добро предзнаменование и при това благороден жест от тяхна страна“ — помисли си Леополд. Оптимизмът му нарасна още повече, когато видя канцлера принц Кауниц, до неотдавна граф, получил новата си титла от императрицата за някакви заслуги. Канцлерът се появи с княз Дмитрий Голицин, руския посланик при виенския двор. Петдесет и осем годишният принц Кауниц беше висок, строен мъж с деспотичен нрав; имаше продълговато лице и студени светлосини очи — след императрицата най-влиятелният човек в империята. „Ако някой би могъл да окаже въздействие върху Афлиджо, каза си Леополд, това е Кауниц.“ Е, разбира се, и княз Дмитрий — Голицин предпочиташе да го наричат така — е много просветен човек, аристократ до мозъка на костите. Княз Дмитрий, ловък дипломат, бе успял да запази дружбата си и с Волтер, и с императрица Мария Терезия, макар двамата да не можеха да се търпят един друг. „Голицин също ще бъде наш добър приятел, помисли си Леополд, не случайно той щедро плати на децата за концерта пред него и ги покани да посетят Русия.“ Ето и сега княз Дмитрий се упъти право към тях. След него неохотно вървеше Кауниц.
— Господин Моцарт — обърна се към Леополд княз Дмитрий, — много съм горд от това, че ви посъветвах да посетите с децата си Париж. Но кога ще ощастливите с посещението си Русия?
Леополд, който обмисляше тази покана, изрече, учуден от собствената си храброст:
— Ваше превъзходителство, готови сме още утре да потеглим на път, но като истински патриоти имаме задължения пред родината.
— Когато те бъдат изпълнени, трябва да почетете с музиката си и Русия.
— Това ще бъде голяма чест за нас, ваше превъзходителство — с нисък поклон отвърна Леополд.
Принц Кауниц бе вперил очи във Волфганг, който разговаряше оживено с ван Свитенови.
— Чух, че синът ви е преболедувал от едра шарка — каза Кауниц.
— Но вече е здрав напълно, ваша светлост — увери Леополд канцлера, знаейки, че той се бои от най-слабото течение и зараза и два пъти отменя срещата с тях заради прекараната от Волфганг болест. — Червени петна му се появяват само при студено време — а сам си помисли: „Сега почти е лято, и то много топло, канцлерът трябва да знае това.“
Въпреки всичко принц Кауниц още дълго се вглежда в момчето, за да се увери, че червените петна ги няма, и дръзна да приближи едва когато Голицин стисна на Волфганг ръка, поздравявайки го със завършването на операта.
— Кауниц, това е огромен талант — каза той, обръщайки се към канцлера. — Ако бях немец, щях да бдя над него като над зеницата на окото си.
— Което и правим — поде Кауниц. — Но имаме и други грижи.
— Какви? — заинтересува се княз Дмитрий.
— Току-що завърши една твърде разорителна за нас война.