Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
— Дювал е отпаднал! А Ториани навакса четири минути! Цели четири минути! Пресвета богородице, закриляй го!
Изглеждаше като че ей сега ще започне да се моли. Ториани напредваше все повече и повече.
— Като си помислиш само какво прави с тази очукана таратайка! — крещеше треньорът. — Ще разцелувам това златно момче! Взима обиколките с рекордна скорост! Свети Антониус да го пази!
С всяка обиколка Ториани наваксваше изпуснатото. Макар и да искаше да се зарадва на успеха му, Клерфе усещаше как в душата му се промъква горчивина. Шестнадесетте години разлика във възрастта си казваха думата. Знаеше, че не винаги бе така. Карачола, макар и със счупено бедро и изпитвайки нечовешки болки, бе спечелил едно рали, изпреварвайки значително по-млади от него състезатели и шампиони. А Нуволари и Ланг бяха показали след войната такава класа, като че бяха с десет години по-млади. Но всеки все някога трябваше да отстъпи мястото си и Клерфе знаеше, че и неговото време не е далеч.
— На Валенте задрали буталата! Монти изостава. Вебер е на трето място! — викаше треньорът. — Ще можете ли да смените Ториани, ако се случи нещо, Клерфе?
Клерфе забеляза съмнението в погледа на треньора. „Все още ме питат — помисли той. — Но скоро ще престанат и това да правят.“
— Нека кара, доколкото може — каза той. — Ториани е млад, ще издържи.
— Прекалено припрян е.
— Управлява великолепно.
Треньорът кимна.
— За вас и без друго ще бъде истинско самоубийство на завоите с това рамо! — каза той лицемерно.
— Няма да бъде самоубийство. Ще трябва само да карам по-бавно.
— Пресвета богородице! — молеше се треньорът. — Направи, щото на Торели да блокират спирачките! Не да се пребие, а само да отпадне от състезанието. Закриляй Вебер и Ториани! Нека на Бордони се пробие резервоарът!
Всеки път по време на състезание треньорът ставаше по своему набожен, но щом то завършеше, той отново започваше с облекчение да богохулствува.
Една обиколка преди края колата на Ториани спря пред депото. Ториани бе легнал с цялото си тяло върху кормилото.
— Какво се е случило? — кресна треньорът. — Не можете ли да продължите? Но какво се е случило? Изнесете го от колата! Клерфе! Пресвета дево Марийо, майка на всички скърбящи, получил е слънчев удар! Невероятно! Та съвсем не е толкова топло! Сега е пролет! А вие няма ли да можете да продължите? Колата е…
Механиците вече подготвяха колата за последната обиколка.
— Клерфе! — умоляваше треньорът. — Само докарайте колата до финиша! Вебер е пред вас на трето място. Няма значение, дори да загубим няколко минути. При всички случаи ще бъдете четвърти. Хайде, скачайте в колата! Боже господи, какво състезание!
Клерфе вече седеше в колата. На Ториани стана съвсем зле.
— Само докарайте колата до финиша! И четвъртата награда! А Вебер, естествено, третата! Или втората. И нека на Бордони се спука резервоарът, съвсем мъничко! Света богородичке, добави в милостта си и няколко дефектни гуми за противниците ни. Да бъде благословено името ти…
„Само една обиколка — мислеше Клерфе — и край! Болката в рамото ще се понесе. Къде по-страшно е да висиш с изкълчени стави на кръста в концентрационния лагер! Някога видях едно момче, на което есесовците бяха превъртели с бормашина всички здрави зъби чак до корените, за да издаде приятелите си. Но то не ги беше издало. Отпред е Вебер. Не е ли все едно с каква скорост карам? Не, не е все едно! Как само всичко се върти пред очите ми! Сякаш не управлявам това бръмчило, а самолет! По дяволите всичко, трябва да натискам педала на газта докрай! Страхът е вече половин злополука!“
От високоговорителя прогърмя металическият глас на спикера.
— Клерфе е отново на трасето. Ториани напуска състезанието!
Лилиан видя как колата профуча покрай трибуните. Видя и превързаното рамо на Клерфе. „Какъв глупак — помисли тя. — Хлапак, който никога няма да порасне! Безразсъдството не означава храброст. Той отново ще катастрофира! Какво знаят за смъртта всички тези лекомислени здравеняци? Познават я само онези, които лежат в санаториум за гръдоболни и които се борят за всяка глътка въздух като за най-голяма награда!“
Някакъв мъж напъха в ръката й визитната си картичка. Тя я захвърли и се изправи. Искаше да си тръгне. Стотици очи се отправиха към нея. Лилиан имаше чувството, че я следят стотици безжизнени стъкълца, в които се отразяваше слънцето. А те я следяха внимателно. „Какви празни очи! — мислеше Лилиан. — Очи, които гледат, но не виждат. Винаги и навсякъде ли е било така?“ Тя си спомни отново за санаториума. Там в очите на болните светеше познание.