Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Глава 7
Козя кошара
И един облак нямаше в небесата над Геалдан и свирепото утринно слънце биеше гористите хълмове като ковашки чук. Макар все още да имаше много време до обед, земята изнемогваше от зной. Пинии и кожолист вехнеха, прежълтели от сушата, и други някакви дървета, за които Перин подозираше, че трябва да са вечнозелени. Ни звук, ни шепот във въздуха. По лицето му струеше пот, от която късата му брада вече беше подгнзнала. Къдравата му коса беше полепнала по главата. За миг му се стори, че чува небесен тътен някъде откъм запад, но вече почти беше престанал да вярва, че изобщо някога ще завали отново. Блъскай желязото, сложено на наковалнята, и не си губи времето в празни блянове, че ковеш сребро.
От висината на обраслия с рехава горичка скат той оглеждаше през стъклото на далекогледа в месинговия обков укрепения със стена град Бетаал. При това разстояние дори неговите очи се нуждаеха от помощ. Градът беше с прилични размери, със сгради, покрити с каменни плочи, с половин дузина високи каменни постройки, които можеха да са или палати на дребни благородници, или домове на заможни търговци. Не можеше да различи добре пурпурното знаме, немощно провиснало на върха на най-високата кула на най-високия палат, но знаеше на кого е. На Алиандре Марита Кигарин, кралицата на Геалдан, оттеглила се далече от престола си в Джеанна.
Градските порти бяха широко разтворени и пред тях имаше двадесетина стражи, но от града не излизаше никой и пътищата, които можеше да види оттук, бяха празни, с изключение на някакъв самотен ездач, препускащ стремглаво към Бетаал от север. Стражниците се напрегнаха, още войници се струпаха по крепостните кули. Много изпънати лъкове и много насочени арбалети. Много страх.
Буря беше помела тази част на Геалдан. И още я метеше. Хаоса го предизвикваха бандите на Пророка, разбойниците се възползваха от това, а Белите плащове, нахлуващи откъм границата с Амадиция, лесно можеха да стигнат чак дотук. Няколко пръснати стълбове дим далече на юг бележеха делата или на Белите плащове, или на Пророка. Разбойниците рядко си правеха труда да палят, а и двете орди рядко им оставяха нещо за палене. Към цялата тази бъркотия се прибавяше и мълвата, която Перин бе чул във всяко село, през което бе минал в последните няколко дни — че Амадор е паднал в ръцете на Пророка, на тарабонците или на Айез Седай, според това от кого излизаше мълвата. Някои твърдяха, че самият Педрон Ниал бил загинал при отбраната на града. Достатъчно причини една кралица да се разтревожи за собствената си безопасност. Освен ако войниците долу не бяха настръхнали заради него самия. Въпреки всичките му старания, пътят му на юг едва ли беше останал незабелязан.
Той се почеса замислено по брадата. Жалко, че вълците из околните хълмове не можеха да му кажат нищо, но те рядко обръщаха внимание на човешките дела, освен да стоят по-настрана от тях. А и от Думайски кладенци той рядко се чувстваше в правото си да ги помоли за нещо, освен когато бе крайно необходимо. Може би в края на краищата щеше да е най-добре, ако влезеше сам, само с няколко от мъжете на Две реки.
Често му се струваше, че Файле може да чете мислите му, обикновено когато най-малко му се искаше, и сега тя пак го доказа, като сръга черната си като нощта Лястовица до неговия дорчо. Роклята й беше почти толкова черна, колкото кобилата, но въпреки това тя като че ли понасяше жегата по-добре от него. Миришеше леко на билков сапун и на чиста пот. На себе си. На решимост. Очите й блестяха решително и с този неин нос съвсем отговаряше на прозвището си — Соколица.
— Няма да ми хареса да видя дупки в този хубав син сюртук, съпруже — рече тя тихо, — а тези типове долу като че ли са готови да прострелят всяка група странници преди да са ги попитали кои са. Освен това, как ще се добереш до Алиандре, без да възвестиш името си пред света? Не забравяй, това трябва да стане тихо. — Не уточни, че трябваше да отиде тя, че стражите при портите щяха да вземат една самотна жена за бежанка от погромите из страната, че можеше да се добере до кралицата, използвайки майчиното си име, без да възбужда кного приказки, но и не се налагаше. Всичко това и много още той го беше чувал всяка нощ, откакто влязоха в Геалдан. Тук беше дошъл отчасти и заради предпазливо съставеното писмо на Алиандре до Ранд, предлагащо му… Поддръжка? Съюз? Във всеки случай желанието й то да остане в тайна бе главното.