Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Очите й се отвориха и се взряха в небето. Небето й се стори някак странно, тръпнещо. За миг остана неподвижна, не можеше да помръдне, а когато успя, изпъшка. Болеше я навсякъде. О, Светлина, как я болеше! Бавно вдигна длан към лицето си; пръстите й се отпуснаха почервенели. Кръв. Другите. Трябваше да помогне на другите. Усети Биргит, усети болка, не по-слаба от собствената й, но Биргит поне беше жива. И изпълнена с решимост, и явно разгневена — значи не можеше да е пострадала безнадеждно. Авиенда…
Елейн се извърна със стон, после се надигна на ръце и колене, главата й се завъртя, болка жегна хълбока й. Смътно си спомни, че движението дори с едно счупено ребро може да е опасно, но мисълта бе мъглива като склона на хълма. Мисленето изглеждаше… трудно. Мигането обаче сякаш й изчисти взора. Донякъде. Беше почти в подножието на хълма! Високо горе на билото се вдигаха сивкави валма дим. Но сега това не беше важно. Изобщо не беше важно.
На тридесетина крачки нагоре по склона Авиенда също се бе изправила на ръце и колене, залиташе всеки път, щом понечеше да вдигне ръка, за да отрие кръвта, стичаща се по лицето й, и се оглеждаше тревожно. Очите й попаднаха на Елейн и тя замръзна. Елейн се почуди колко ли зле изглежда. Сигурно не по-зле от самата Авиенда — половината от полата на айилката я нямаше, корсажът й беше раздран и отвсякъде, където се показваше открита кожа, като че ли течеше кръв.
Елейн запълзя към нея. С тази натежала глава така й се стори по-лесно, отколкото просто да се изправи и да тръгне. Когато се приближи, Авиенда изпъшка облекчено.
— Жива си — промълви тя и докосна Елейн по бузата с окървавените си пръсти. — Толкова се боях. Толкова се боях!
Елейн примигна изумена. Това, което можеше да види по себе си, не изглеждаше по-добре от Авиенда. Собствените й поли си бяха останали непокътнати, но половината й корсаж съвсем се беше отпрал и като че ли имаше поне десет рани. И после я порази нещо друго. Не се беше отгорила! Потръпна при тази мисъл.
— И двете сме добре. — отвърна тя тихо.
Доста настрани от двете, Биргит отри ножа си в гривата на коня на Авиенда и се изправи над неподвижното животно. Дясната й ръка висеше отпусната, сетрето й го нямаше, както и единия ботуш, а останалото от дрехите й беше изпокъсано; кръвта по оголената й кожа и дрипите бе не по-малко, отколкото по тях двете. Раната от стрелата на арбалета, която все още стърчеше от бедрото й, изглежда, беше най-тежката, но и останалите не бяха леки.
— Гръбнакът му беше прекършен — каза тя и посочи коня. — Моят е добре, струва ми се, но последния път, когато го видях, така тичаше, че и Венеца на Мегайрил можеше да спечели. Винаги съм смятала, че е бързоног. Лъвица… — Тя сви рамене и се намръщи. — Елейн, Лъвица беше мъртва, когато я намерих. Съжалявам.
— Ние нали сме живи — отвърна твърдо Елейн. — Сега това е важното. — За Лъвица щеше да си поплаче по-късно. Пушекът над билото на хълма не беше гъст, но се издигаше от широко пространство. — Искам да видя какво точно направих.
Катеренето нагоре беше мъчително, с много пъшкане и стонове, дори от Авиенда. И трите изглеждаха така, сякаш се бяха въргаляли в кланица. Авиенда все още стискаше ангреала, но дори тя или Елейн да притежаваха мъничко повече от скромния си талант в Церенето, никоя от двете нямаше да може да прегърне Извора, камо ли да прелее. Стигнаха билото и се загледаха в опустошението долу.
Огнен пръстен опасваше ливадата, а средата й беше почерняла, овъглена и подравнена дори от камънаците. Половината дървета по околните склонове бяха прекършени или килнати. Появиха се ястреби, реещи се над горещия въздух, надигащ се над пожара. Ястребите често ловуваха така, търсейки дребни животинки, подгонени на открито от пламъците. От сеанчанците нямаше и следа. Елейн съжали, че не бяха останали трупове, за да е сигурна, че всички са загинали. Особено всички сулдам. И все пак изведнъж изпита радост, че не бяха останали следи. Сигурно беше ужасно да умреш така. „Светлината дано има милост над душите им — помисли си тя. — Над душите на всички.“
— Е — въздъхна тя, — не се справих толкова добре като теб, Авиенда; но все пак ми се струва, че приключи добре, като си помислиш. Следващия път ще гледам да се справя по-добре.
Авиенда я изгледа накриво. На бузата й имаше рана, и още една през челото, косата на темето й бе сплъстена от кръв.
— Като за първи опит, се справи много по-добре от мен. На мен първия път ми дадоха само едно възелче, стегнато от поток на Вятър. Петдесет пъти трябваше да се опитвам да го разплета, без да ме блъсне някоя мълния през лицето или да ме шибне така, че ушите ми да писнат.