Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Да — важно каза Дьомичев. — Би ни се искало той повече да слуша тамошните съзнателни хора, които биха могли да му дадат обяснение на ставащите събития…
(А къде беше ти с твоите обяснения, когато това ставаше? Какво ли щеше да стане с тая клета повест, ако на всичко отгоре бях обяснил кое как е?…)
Аз: — За обхващане на целия лагерен проблем се иска още една книга. Но (изразително) — не знам нужно ли е?
Той: — Не е нужно! Стига за лагерите! Това е тежко и неприятно.
Като повтарях, че за нищо написано не се разкайвам и отново бих написал всичко по същия начин, аз му втълпявах замисъла си: че работя много бавно и затова от време на време си мисля дали да не се върна към математиката (това той прие явно без тревога за родната ни литература); че съм много недоволен от произведенията си и често унищожавам написаното.
— Ще ви кажа съвсем нескромно: ще ми се моите произведения да живеят двайсет, трийсет и дори петдесет години.
Той ми прости тази нескромност и с топло чувство ми даде за пример Гогол, който изгорил втора част на „Мъртви души“.
— Ами да! И аз правя като него.
Много доволен остана.
— А колко време сте писали „Иван Денисович“?
— Няколко години — въздъхнах аз. — Не мога да ги пресметна.
Все очаквах въпрос за „Кръга“, който вече цяла година стоеше като затворник в сейфа на „Новый мир“. Очаквах въпрос и за отпечатаните на Запад „Ситнежи“. Но ръководителят на агитпропа, разбира се, не знаеше за тях.
На градуса на взаимната откровеност споделих с него творческите си задушевни планове: „Ракова болница“.
— Не е ли твърде мрачно заглавие?
— Засега е условно. Там ще се показва работата на лекарите. И душевното противопоставяне на смъртта. И казахи, и узбеци.
— А няма ли да е прекалено песимистично? — все пак се разтревожи той.
— Нее!
— А ние изобщо песимист ли сте или оптимист?
— Аз съм неизкореним оптимист, не го ли виждате по „Иван Денисович“?
И той ми изложи какво не бива да има и какво не иска партията в произведенията (много отчетливо, вече му беше готово в главата):
1) песимизъм; 2) очернителство; 3) тайни стрели.
(Смая ме колко точно бе изразено третото, все едно че ставаше дума тъкмо за мен. Ако можех да разбера кой от техните хора го беше формулирал?…)
„Тайните стрели“ ги подминах, а относно „очернителството“ поисках да уточня термина. Да речем, богучаровските селяни, които не пускат княгиня Мария да се евакуира (а те сигурно чакат да дойде Наполеон) — това очернителство на патриотичната война ли е или не?
Но май Дьомичев не беше чел тая книга, („Война и мир“. — Бел. пр.) спор не можа да стане. А разговорът вървеше все по-добре и по-добре.
— Харесва ми, че не сте се разсърдили на критиката и не сте се огорчили — вече с известна симпатия ми каза той. — Страхувах се, че сте озлобен.
— Аз и в най-тежките минути никога не съм се озлобявал.
По време на разговора той на няколко пъти ми сервира дори без нужда: „Вие сте силна личност“, „вие сте силен човек“, „към вас е приковано вниманието на цял свят“. „Ама недейте така! — учудвах се аз. — Преувеличавате!“ (Той наистина преувеличаваше: на Запад тогава почти не ме слагаха по-горе от политическата мода.)
— Приковано е — недоумяваше и той самият. — Съдбата си е направила такава шега с вас, ако мога така да се изразя.
Все по-предразположен към мен, той дори се зае да ме утешава:
— Не всички писатели ги признават приживе, дори в съветско време. Например Маяковски.
(Ама нали и аз искам същото! — нека не се закачаме взаимно, да отложим работата до вечността.)
— Виждам, че наистина сте много скромен човек. С Ремарк нямате нищо общо.
А, ето от какво ги било страх — от Ремарк!… А от руската литература вече са се отучили да се плашат. Ще съумеем ли да им върнем тоя навик?
Радостно потвърдих:
— С Ремарк — нищо общо.
Накрая с цялата си откровеност заслужих и неговата откровеност.
— Въпреки нашите успехи сме в тежко положение. Трябва да водим не само външна, но и вътрешна борба. Сред младежта се ширят нихилизъм, критикантство, а някои дейци (??) час по час я тласкат натам.
Но не и аз! Искрено възкликнах, че продължаващото равнодушие на младежта към общите и големите въпроси на живота ме възмущава.
Тогава стана ясно, че с него сме родени през една и съща година, и той ми предложи да си припомним нашата жертвена пламенна младост.
(Имаше, имаше такава, другари… Само че историята не се повтаря толкова унило, че пак… Тя все пак има вкус.)