Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
— Открихте ли виновника? — попита Ларсан.
— А вие?
— Аз да.
— И аз — каза Рултабий.
— Дали е един и същ?
— Не вярвам, освен ако не сте променили мнението си — каза младият репортер.
И натърти:
— Господин Дарзак е честен човек!
— Сигурен ли сте? — попита Ларсан. — Защото аз съм сигурен в противното… Значи ще се бием?
— Да, ще се бием. И аз ще ви победя, господин Фредерик Ларсан.
— Младостта не се съмнява в нищо — засмя се в заключение Големия Фред, като ми стискаше ръката.
Рултабий отвърна като ехо:
— В нищо!
Но изведнъж Ларсан, който се бе изправил, за да ни пожелае лека нощ, се хвана с две ръце за гърдите и се олюля. Трябваше да се опре на Рултабий, за да не падне. Беше ужасно пребледнял.
— О! О! Какво ми става? Да не съм отровен?
И той ни гледаше с обезумял поглед… Напразно му задавахме въпроси, той не ни отговаряше… Беше седнал в един фотьойл. Не можахме да изтръгнем нито думичка от него. Бяхме много разтревожени и за него и за себе си, защото бяхме хапнали от всички ястия, до които се бе докосвал Фредерик Ларсан. Засуетихме се наоколо му. Сега сякаш вече не му беше тъй зле, но едрата му глава бе клюмнала на рамото, а натежалите му клепачи скриваха погледа му от нас. Рултабий се наведе и прослуша сърцето му.
Когато се вдигна, лицето на моя приятел беше съвсем спокойно. Нямаше и сянка от предишната уплаха. Каза ми:
— Той спи!
И ме поведе към стаята си, след като затвори вратата на Ларсан.
— Приспивателно? — попитах аз. — Значи госпожица Станжерсон иска всички да приспи тази вечер?
— Може би — отвърна Рултабий, но вече мислеше за друго.
— Ами ние!… Ние! — възкликнах аз. — Откъде да знаем, че и ние не сме поели приспивателно?
— Лошо ли ви е? — попита ме Рултабий хладнокръвно.
— Не! Съвсем не!
— Спи ли ви се?
— Никак…
— Е, приятелю, изпушете тази прекрасна пура.
И ми подаде първокачествена хаванска пура, която, господин Дарзак му бе подарил, а той запали своята вечна лула, своето лулище.
Останахме така в стаята му до десет часа, без да продумаме дума. Излегнат в един фотьойл, Рултабий продължаваше да пуши със загрижено чело и отсъствуващ поглед. В десет часа той се събу и ми направи знак — и аз да си сваля обувките. Когато останахме по чорапи, Рултабий каза, но тъй тихо, че аз по-скоро отгатнах думата, отколкото я чух:
— Револвер!
Извадих моя револвер от джоба на сакото си.
— Заредете!
Заредих.
Тогава той се отправи към вратата на своята стая, отвори я безкрайно предпазливо — не изскърца. Бяхме в извитата галерия. Рултабий отново ми направи знак. Разбрах, че трябва да заема мястото си в тъмната стаичка. Вече се отдалечавах от него, когато Рултабий се приближи до мен и ме целуна, а после видях, че пак тъй предпазливо се върна в стаята си. Озадачен от тази — целувка и малко разтревожен, аз пристигнах в дясната галерия, по която минах безпрепятствено; прекосих площадката и продължих в лявото крило до тъмната стаичка. Преди да вляза в нея, разгледах отблизо шнура на прозоречната завеса. Наистина трябваше само да го бутна, тежката завеса да се спусне и да закрие светлото квадратно петно — условен знак за Рултабий. Някакъв шум от стъпки ме накара да спра пред вратата на Артър Ранс. Значи още не си бе легнал! Но как така е още в замъка, след като не беше вечерял с господин Станжерсон и дъщеря му! Поне аз не го бях видял на масата в момента, когато издебнахме онова движение на госпожица Станжерсон.
Оттеглих се в моята тъмна стаичка. Чувствувах се отлично. Виждах цялата галерия — беше светло като сред бял ден. Наистина оттук нищо не можеше да ми убегне. Но какво щеше да бъде то? Може би нещо много важно. Пак се сетих за Рултабий, който ме разтревожи с тази целувка. Тъй се целуват приятели само в тържествени случаи или когато ги грози опасност! Значи мен ме грозеше опасност?
Стиснах пистолета и зачаках. Не съм герой, ала не съм и страхливец.
Чаках така около час; през този час не забелязах нищо подозрително. Навън дъждът, който заплющя към девет часа, бе спрял.
Моят приятел ми беше казал, че може би нищо няма да се случи преди полунощ или преди един часа сутринта. Въпреки това не беше повече от единадесет и половина, когато вратата на Артър Ранс се отвори. Чух леко да изскърцват пантите й, сякаш отвътре я отваряха с най-голяма предпазливост. Вратата остана отворена само един миг, който ми се стори предълъг. Тъй като тази врата се отваряше към галерията, не можах да видя какво ставаше нито в стаята, нито зад вратата. Тъкмо тогава вече за трети път чух някакъв странен шум. Идеше откъм парка и бях му обърнал толкова внимание, колкото сме свикнали да отдаваме на котешкото мяукане нощем по водосточните тръби. Но третия път мяукането беше тъй ясно и тъй особено, че аз си спомних какво приказваха за крясъка на Божията животинка. Този крясък бе придружавал досега всички трагедии в Гландие — изтръпнах! Веднага след това видях един човек да се появява откъм вратата. Затвори я. Не можах отначало да го позная, защото беше с гръб към мен, наведен над някакъв обемист вързоп. После се обърна към тъмната стаичка и тогава видях кой е. Този, който излизаше в този час от стаята на Артър Ранс, беше пазачът. Зеления. Със същия костюм, с който го видях на пътя срещу странноприемницата „Донжон“ още първия ден в Гландие. Носеше го и сутринта, когато на излизане от замъка ние с Рултабий го бяхме срещнали. Никакво съмнение. Това беше пазачът. Видях го много ясно. Лицето му изразяваше, така поне ми се стори, някаква тревога. Тъй като крясъкът на Божията животинка кънтеше отвън вече четвърти път, той остави вързопа в галерията и се приближи към втория прозорец, ако броим прозорците откъм тъмната стаичка. Не смеех да помръдна, защото се страхувах да не се издам.