Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Спаркс кимна с глава. Той бе забравил колко смущаващ е погледът на третото й око.

— Например игра на комар и надпиване с вино в Паралакс Вю. — Беше съобщаване на факт.

— Откъде знаеш къде съм бил? — попита той.

— По миризмата! Техният тамян е внос от Тсие-пун. Всяко място има своя специфична миризма. Така е и с наркотиците. А и гласът ти звучи малко самодоволно.

— Кажи ми дали съм спечелил, или загубил.

— Спечелил си. Ако беше загубил, нямаше да си толкова самодоволен.

Той се засмя, но смехът му беше напрегнат.

— От теб ще стане добър полицай.

— Не. — Тя поклати глава и се опита да наниже на иглата си едно мънисто. — За да стане полицай, човек трябва да има определено чувство за морално превъзходство, а аз не обичам да съдя своите грешни приятели. — Мънистото отиде на мястото си. — Малко зелени пера, моля.

— Зная, че не можеш да бъдеш полицай. — Той й подаде перата.

— Затова ли дойде днес тук? — Тя бръкна с пръсти в лепилото и намаза дебелата част на перата. — Докато можеш да напускаш играта преди да си почнал да губиш, кралицата няма да има нищо против това как прекарваш свободното си време.

— Тя желае аз да играя. Тя ми дава парите. — Думите го жегнаха неумолимо. Той почувства, че е издал голяма тайна, но разбираше, че нейното разбулване е само въпрос на време.

— Така ли? Толкова ли сте близки? — попита Фейт, сякаш се съмняваше.

— Не. Аз върша всичко това, за да изуча живота, да разбера манталитета на чуждестранците, техните планове и да мога да й съобщавам…

— Мислех, че това е задача на Старбък.

— Така е. — Невидимата стена на неговата анонимност като че ли ги затвори в едно пространство на пълно мълчание и неговият глас, който трябваше да бъде горд, изведнъж преодоля това пространство. — Аз съм Старбък.

Слаба въздишка беше първата й реакция.

— Чух, че имало нов Старбък. Ти ли си това, Спаркс? Ти, един Летен човек, едно… — Едно момче, но тя не го каза.

— Наполовина Летен човек. — Той кимна. — Да. Вярно е.

— Как? Защо? — Ръцете й лежаха неподвижно върху устата на маската.

— Защото тя толкова много прилича на Муун. А Муун си отиде. — Еъриенрод беше единственото нещо, което бе останало непроменено за него, единственото нещо напълно реално, по-реално от собствената му плът. — Тя знае за Муун, знае какво означава Муун за мен. Тя е единствената, която може да ме разбере… — Опитваше се да й каже какво бе станало между Еъриенрод и него след новината за отвличането на Муун. — … Така че аз трябваше да извикам Старбък на дуел. Тя ми разреши, защото ме обича. И аз победих.

— Как успя да убиеш такъв мъж като него?

— Убих го с флейтата си… в Залата на Ветровете. Само че той не умря.

— И оттогава не си свирил. — Фейт поклати глава, а дебелата й плитка се претърколи през рамо. — Кажи ми честно — заслужаваше ли си?

— Да! — Той трепна изненадан от собствения си глас.

— Защо ми се стори, че чух „не“?

Пръстите му стиснаха таблата с мъниста, мускулите му се свиха.