Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Но споменът за онзи случай, когато лежеше безпомощен, докато четири търговци на роби го наричаха „мили“, разби доброто му настроение, така както през онази нощ бе разбита неговата флейта от раковина. Това го накара да се замисли дали презира чуждоземците, или чуждоземното в себе си.

Еъриенрод обаче бе отпъдила въпросите му и смеейки се, му бе казала, че винаги ще има злини на всеки свят, във всяко същество, защото без злото няма да има мярка за доброто…

Спаркс излезе, пое дълбоко дъх, затръшна зад гърба си вратата на казиното и спря върху плочата от метална руда, която служеше за стъпало към входа. Покрай краката му се промуши една котка и изчезна в някаква скрита пролука в стената.

— Хайде, Съйенг дай ми шанс. — Нещо познато и все пак странно в гласа накара Спаркс да се обърне към фасадата на сградата. — В името на боговете, готов съм да направя всичко, всичко, за да се измъкна от тази адска дупка и да отида някъде, където могат да ми помогнат. Наеми ме…

— Човекът беше чуждоземен, с гъста тъмна коса, с кафява кожа и рядка брада. Той седеше на един сандък, подпрян на стената. Облечен бе в мръсен гащеризон на астронавт без отличителни знаци. Имаше вид на силен мъж, който умира от глад, и Спаркс се отвърна от него. Но гласът… — Ти си ми длъжник, проклет да си, Съйенг! — Той видя как чуждоземецът се отблъсна от стената и с несръчно извиване хвана крака на друг човек в летателен костюм.

Вторият мъж трябва да е капитан на товарен кораб, предположи Спаркс. Бе едър мъж с набраздено от белези лице. Той неочаквано се дръпна назад и седналият загуби равновесие. Спаркс видя как първият мъж се просна безпомощен и разбра, шокиран от съчувствие, че мъжът е с парализирани крака. Офицерът с белезите по лицето се изсмя. Беше смях, който никога не би желал да чуе втори път.

— Не ти дължа дори едно говно, Хеън, ако ти сам не можеш да си го събереш. — Псувните на Хеън го придружиха надолу по уличката.

Мъжът, когото нарекоха Хеън, грижливо оправи безполезните си крака, без да обръща внимание на Спаркс, който стоеше потресен. Той тръгна бавно напред, като наблюдаваше как човекът се мъчи да се настани отново на стола си. Мъжът го погледна и се смъкна отново на паважа.

— Ти! — Омразата последва разпознаването, както нощта следва деня. — Тя ли те изпрати тук? Тя ли ти каза къде да ме намериш?… Да, гледай добре, момче! Напълни си очите, напълни си мозъка. А после помни, че тя ще направи същото и с теб. — Хеън напълни шепата си с пепел и я хвърли срещу него.

— Старбък! — Спаркс не вярваше на очите си. — Тя… тя каза, че си мъртъв! — Доколкото си спомняше, тя му беше казала, че е паднал в морето от хиляда метра височина. Но на платформата имаше машини, които стърчаха от шахтата и една от тях трябва да го е спряла и пречупила гърба му. Можеше да е мъртъв. Спаркс почувства освобождаване от някаква тежест в гърдите си. — Радвам се…