Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Той наблюдаваше близкия остров, по чийто бряг, покрит със ситни черни камъчета, лежеше колония от нимфи… докато Хрътките не ги прогониха във водата, към мрежите. Нимфите излизаха два пъти на час на повърхността, иначе се задушаваха и умираха.

Никой Летен човек не би убил нимфа. Те бяха деца на богинята, родени от нея, след като звездите паднали в морето и се превърнали в острови, в нейни съпрузи, в Земя. Имаше поверие, че щастието напуска моряк, който случайно убие нимфа… а екипажът удавя моряка, който нарочно е убил нимфа. Беше слушал стотици различни истории за нимфи, спасявали паднали зад борда моряци, дори цели екипажи на потънали кораби; беше слушал за нимфа в пристанището на остров Гейтуей, която превежда корабите през опасния риф Гейтуей. Той си спомни за нимфите, които ги поздравиха на сибилския остров. Никога не беше чул някоя нимфа да е сторила нещо лошо, да е наранила някого.

Но за доброто, което можеха да направят на хората — съвършеното добро на вечната младост — те трябваше да умират. Винаги бе вярвал в мита за тяхното безсмъртие, а даряването на безсмъртие на хората беше една стара легенда, докато не дойде на Карбънкъл. И тогава той срещна Кралицата, царувала сто и петдесет години… и Еъриенрод бе сложила в ръцете му мускалчето със сребриста течност и той бе впръскал от тази течност в гърлото си, й бе разбрал, че може да остане вечно млад.

Спаркс стоеше на прага и мислеше, че е заплатил своето безсмъртие с всичко, което някога е бил и в което е вярвал, докато на близкия остров Хрътките гонеха към мрежите безпомощните нимфи.

Те замъкнаха труповете им на палубата на кораба и клекнаха с ножове да разпарят пъстрите им гуши. Изцеждаха скъпоценната кръв, пипалата им почервеняха, а палубата стана хлъзгава като разкаляна глина.

Кръвта обагри морската повърхност. Осакатените тела бяха изхвърлени, а мъртвите им очи все още не вярваха в смъртта. „Унищожено… всичко унищожено!“ Той въздъхна натъжен и потърси спасение в безкрая на морето и небето. Но нямаше спасение от плясъка на труповете, хвърляни обратно в морето, което сякаш повтаряше „твърде късно, твърде късно“, или от яростния бой на морските хищници, които оскверняваха синьо-зелената чистота в екстаза на поглъщането. Морето-Майка в своята безмилостна мъдрост не търпеше разхищение и проклинаше каприза на онези, които разхищаваха…

— Спаркс? — Гласът на Фейт отново го върна към реалността.

— Беше толкова грозно, всичко беше унищожено! Не можах… — Той разтърси глава. — Този път ще постъпя правилно. Мога да изкормя умряла нимфа. Вече не съм суеверен Обожател. — Спомни си презрението на Хрътките, изразено пределно ясно, без всякакви думи, спомни си утешителното снизхождение на Еъриенрод, когато, без всякакъв коментар, тя му подаде позлатеното мускалче с водата на живота.