Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Спаркс започна да мрази всеки и всичко, без сам да знае защо. Мрачно му изглеждаше неговото минало и бъдеще, мрачно изглеждаше дори собственото му лице. Всичко — освен Еъриенрод. Тя разбираше този мрак, който тегнеше като отровен кладенец в най-скритите кътчета на неговия ум. Знаеше как да разведри неговата враждебност. Уверяваше го, че такъв мрак цари във всяка душа. Еъриенрод го ободряваше, даряваше го с мир. Еъриенрод удовлетворяваше всяко негово желание… Еъриенрод го обичаше! И страхът, че може да изгуби нейната любов, го караше да съжалява, че тя му бе разрешила да стане Старбък, да се страхува, че ще го отхвърли, така както бе отхвърлила неговия противник. Това опасение беше един постоянен облак, който висеше над хоризонта на едно иначе спокойно море.

Тя използваше собствена електронна система за подслушване, а на придворните си оставяше да доукрасяват неговата оскъдна информация. Но чуждоземците, които наистина имаха какво да крият, вземаха ефективни контрамерки и тя знаеше, че й липсва вътрешното познание на един Старбък, на човек, който е прекарал живота си между тях. Ще дойде ден, когато тя ще започне да се възмущава от неговото невежество на Летен човек. Опиянен от виното и печалбата, Спаркс сякаш бе загубил представа за собствените си ограничения…

Той пъхна кредитната си карта в подплатата на колана. Отдалечи се от масата и настроението му се повиши. Внезапно се осъмни дали наистина беше толкова добър в хазарта, или Еъриенрод го наблюдаваше тайно и му помагаше да спечели.

Той отхвърли тази мисъл и сложи ръце на колана си. Погледна над множеството глави в чалми, каскети и шлемове, украсени със скъпоценни камъни, наведени благоговейно над примигващите панорами на избраните от тях хазартни игри. Това беше един първокласен игрален дом; с повече лукс, по-малко натрапващ се от евтините вертепи в по-долната част на Лабиринта, където тълпата се състоеше предимно от работници Зимни хора. Но дори тук нямаше истинска радост. Играчите се смееха и проклинаха, глухи за хубавата музика, глухи за звуците, идващи от съседната стая. Там бяха машините за мечти, където човек можеше да се затвори и да изживее страхотни неща от други светове, да извърши престъпление, да изживее всичко, стига да има смелост да пожелае. Той все по-често ги използваше, а те му даваха все по-малко.

Започна да си пробива път между масите към изхода, като се движеше бавно и с достойнство. Помисли се, че прилича на човек, който носи на главата си маска, а на гърдите си чуждоземен медал. Спаркс Даунтрейдър носеше вносна туника със светла панделка, бе обут във високи ботуши. Косата му бе късо подстригана като на Зимните хора. Но не неговата подчертана арогантност беше тази, която караше другите постоянни посетители да се отдръпват от пътя му.