Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Дори многоцветните улички, където занаятчиите от този свят и от още седем други светове даваха живот на своето творчество, загубиха връзката си с неговата действителност. Вече не го привличаха изяществото, ароматът и музиката по тях. Сега живата смърт на Хеън го притискаше болезнено в стените от стъкло. Заобиколен от туптящото сърце на града, той откри, че по някакъв начин нещото, към което се бе стремял, се бе изплъзнало от ръцете му. Както всичко, към което се бе стремял, на което бе държал…

Ръката му сграбчи стеблото на кинетичната скулптура, изложена на павилиона, покрай който минаваше. Измежду бодлите й прозвучаха дрезгави ноти, отскачайки като котки. Но дрънчащата изотонална музика спря до неговата кожа, хладното метално стебло премина в друго измерение. А може би той само си въобразяваше тяхната нереалност. Но това чувство все още не минаваше… Защо? Какво не е в ред в мен? Какво ми е?

Той отмина отвратен, когато скулпторът излезе негодуващ от магазина. Спаркс продължи и едва сега разбра в коя уличка се намира — беше Цитроновата уличка и пред себе си видя Фейт Равенглас да седи на прага, както бе седяла винаги с нейните тави, пълни с мъниста и украшения. Мястото, където някога бе намерил подслон, където бе приет без излишни въпроси. Мястото, където винаги можеше да се върне, да получи спокойствие и да се отдаде на творчество сред една вселена на безразличие и разложение.

Той видя, че Фейт не беше самичка, видя, че нейният посетител стана от мястото си сред облак от среднощен син воал, бродиран с небесни дъги. Спаркс позна, че това беше Тиеуи — позна я по воала, защото никога не бе виждал нищо от нея освен ръцете й с цвят на слонова кост. Той дочу сладката песен на скритата й огърлица от звънчета. Бе питал Фейт защо Тиеуи никога не се показва, като си мислеше, че може би е обезобразена. Фейт бе отвърнала, че такъв е обичаят на нейния роден свят. Оттогава беше виждал само две-три жени, забулени като нея, грижливо пазени от придружителки. Тиеуи беше винаги неспокойна в присъствието на мъже и той мислено съжали, защото знаеше, че тя си отива заради него. Фейт имаше много приятели, но измежду тях нямаше нито един, който да е нещо повече от обикновен приятел. Това може би обясняваше и нейното безбрачие.

Когато Тиеуи си тръгна, придружена от песента на звънчетата, Фейт се обърна към него: полуусмихната, полунамръщена и съсредоточена.

— Спаркс, ти ли си това? — Котката Малкин измяука от обичайното си място на прага в знак на потвърждение.

— Да. Здравей, Фейт. — Спаркс спря пред нея и внезапна се почувствал несигурен.

— Е, каква приятна изненада Седни, не се дръж като гостенин. През последните месеци никакъв те нямаше.

Той се усмихна виновно и внимателно седна между тавите. — Вярно. Извинявай, аз…

— Не, не се извинявай. — Тя махна с ръка, прощавайки му добросърдечно. — В края на краищата колко пъти аз те потърсих?