Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Щом като си пийна, сестра Кариклеа не се сдържа, а започна да поглежда към Ана и да се киска. Всеки път Ана люто я поглеждаше и тя прикриваше с шепи устата си, но скоро цялата игра наново се повтаряше.
Не можех повече да се въздържам. Грабнах Ана за китката, изправих я на крака и грубо запитах:
— Какво разиграваш? Какво значи тази игра на криеница?
Тя се престори на уплашена, вдигна пръст към устните си и рече:
— Ш-ш-т, слугите ще те чуят!
Подчинявайки се като че ли на неизбежното, тя сви рамене и ме последва по стълбите, но отказа да влезе в моята стая.
— Не, наново няма да сглупя — каза Ана. — Трябва да пазя своята репутация. Какво ще си помисли твоят слуга за мен?
— Говорейки за слуги — продължи тя с надигащо се раздразнение, — обиждаш ме в тяхно присъствие, все едно че вече сме женени, и не ти отива да бръщолевиш разни глупости пред тази проста женица, която разбира погрешно всяка дума, която някой изрича. Или аз съм тази, която разбира погрешно? Вероятно ти си влюбен в нея и аз само ти служа като предлог да я срещаш? За да я напиеш с вино и когато тя няма да е в състояние сама да се защитава, да я принесеш в жертва на собствената си похот. Затуй не посмях да я пусна сама, макар че, ако говоря само за себе си, не бих желала да видя тази къща никога повече!
— О, Ана! — примолих се аз. — Защо се държиш така? Незнам вече какво да мисля за теб. Полудяла ли си или аз съм започнал да се побърквам?
— А, така! Луда ме наречи! — безпощадно продължаваше тя. — Сама съм си виновна, като напуснах дома си и семейството си, за да се хвърля в ръцете ти. Вече не си спомням кога за последен път съм чула ласкава дума от теб. Нищо не те задоволява. Когато се обличам така, както подобава на моя ранг и възпитание, ти ме третираш като блудница. Опитвам се да ти угодя, като се държа скромно и сдържано, а ти викаш, обиждаш ме, насиняваш ме с коравите си ръце и ме повличаш към стаята си, все едно че искаш да ме изнасилиш. Обвинявай ме колкото си искаш, но първо огледай себе си!
— Господи, имай милост към мен, че попаднах в мрежата на тази жена! — отвърнах аз нещастен и отчаян. — Вероятно в сърцето си съм латинец, защото никога не ще разбера какво става в една гръцка глава.
Тя едва забележимо омекна, отвори широко прекрасните си очи и каза:
— Недей да упрекваш гърците, когато не разбираш жените. Може би все пак не си авантюрист и женкар, а мъж, твърде неопитен в тези работи и затова аз ще те извиня за непристойното ти държане.
— Прости ми! — възкликнах яростно аз. — Кой от нас има нещо за прощаване? Но въпреки това, прости ми! Смирено ще те моля за прошка, само за да сложиш край на този маскарад. Не издържам повече! Защо ме мъчиш така?
Тя срамежливо сведе очи, но продължи скришом да ме наблюдава през тежките си ресници.
— Защото те любя, Йоханес Ангелос — меко рече тя. — Защото така ужасно те обичам, та чак ми се плаче, а ти се държиш така детински. Но може би заради това най-вече те обичам.
Зяпнах, невярващ на ушите си и неразбиращ вече нищо.
— Твоята любов е странна — рекох.
Тя нежно ме потупа по бузата.
— Приятелю, любов моя единствена — попита тя, — защо си тъй ужасно инатлив?
— Инатлив? Кой, аз ли?! — от яд така се задавих, та трябваше дълго да преглъщам преди да продължа. — Поне не съм толкова дяволски капризен като теб.
— Капризна? — повтори тя, все едно че сериозно се замисляше над съдържанието на тази дума. — Наистина ли съм капризна? Поне не съм като теб простовата в тези неща. Поначало жената, за разлика от мъжа, е малко по-сложно устроена.
— Какво в крайна сметка очакваш от мен? — попитах. — Кажи най-после.
— Да се венчаем толкова законно, колкото е възможно при тези обстоятелства — простичко и ясно отвърна тя, натъртвайки на всяка дума поотделно. — Аз трябва да се грижа за своята репутация, за рода и за баща си, за бъдещето си.
Стиснах ръце в юмруци, та чак ноктите ми се впиха в дланите.
— Бъдещето не съществува — с принудено спокойствиезапочнах аз. — Опитай се да разбереш, веднъж и завинаги, че родът ти, бащиният ти дворец и репутацията ти скоро ще бъдат без всякакво значение. Турските топове са на пет хиляди крачки от града. Толкова са много, че никой не може да ги преброи. Ние нямаме никакво бъдеще. Никакво, никакво? Запомни това!
— Тогава защо така упорито се противиш? — каза тя, налагайки си като мен спокоен тон. — Ако наистина нямаме никакво бъдеще и нищо вече не е от значение, тогавазащо, в името Божие, не удовлетвориш това мое дребничко желание?