Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
— Нито пък ти — отвърнах аз. — Такава женитба нищо не означава. Без родителска благословия и под напълно чуждо име тя може да бъде оспорвана както от светските, така и от църковните съдилища.
— Оспорвана, да — съгласи се тя, — но поне ще е легална, а не престъпление. Защо да не се венчаем православно, пък ако ще и тайно? Бих могла да дойда да живея при теб, в твоята къща. Ще мога всяка сутрин да се събуждам в леглото, до теб. Не си ли заслужава само заради това малко да поразтегнеш абсурдно закостенялата си съвест?
Погледнах в очите й.
— Ти си моят грях — подех аз. — И този мой грях само расте, ако заради теб престъпя светото причастие. Само като те гледам или като докосвам ръката ти, в сърцето си извършвам прелюбодеяние. Още при черковните порти, когато те видях за първи път, грехът се промъкна в сърцето ми. Защо не се опиташ да ме разбереш?
— Защо не се задоволиш с това да си само човек и малко да се спазариш със собствената си съвест? — упорито продължаваше Ана. В същото време руменината по лицето й потъмняваше и се разнасяше по шията. — Вярно е, че всеки път, когато те погледна, аз те любя — призна тя. — В сърцето си вече съм прегрешила с теб, въпреки че според земните закони все още не съм извършила нищо лошо. Не разбираш ли? Опитвам се да предпазя тебе и себе си от земните правила, за да не може никой да ни обвини, ако нещо се случи между нас двамата.
— Бог да ни е на помощ! — възкликнах аз. — От това, дали ще легнем благословени от църквата или не, грехът ни не намалява. То е само между нас двамата. Отговорни сме само един пред друг. Но ти ми кажи, опитал ли съм се поне веднъж да те съблазня? В това поне не можеш да ме упрекнеш.
— Опитвал си — настоя тя. — С очите си, с ръцете си? Но това е абсолютно безсмислено — говорим за съвсем различни неща. Както всички мъже и ти хвърчиш из небесата и говориш за принципи, а аз като жена съм по-практична и говоря за това, как най-добре бихме могли да уредим този проблем, без да престъпваме добродетелта и благоприличието повече, отколкото е необходимо.
Не ми оставаше нищо друго освен да я съзерцавам.
— Смяташ ли, че това е ясно от само себе си? — попитах.
— Ами че разбира се — рече тя, като ме погледна през миглите си, наслаждавайки се от все сърце на моята разпаленост.
— В такъв случай — започнах аз, — кой го е грижа за добродетели и благоприличие? Ние сме възрастни хора. Скоро агаряните ще са пред портите и топовете ще загърмят. А след туй ще настъпи ужас и смърт. Не е ли все едно как ще посрещнем смъртта — венчани или не?
— Благодаря ти, любов моя, благодаря — каза тя с престорена признателност. — Щом на теб ти е все едно, аз като жена, разбира се, ще предпочета женитбата.
Посегнах към нея, но тя се изтръгна и ме повлече на тревата. Погледна ме присмехулно, засмя се с глас и започна с все сила да се съпротивлява. Когато най-сетне успях да я притисна към земята, тя напрегна цялото си тяло, сложи ръце на гърдите ми и със затворени очи рече:
— Не, Йоханес Ангелос, за нищо на света! Насила не ще ме обладаеш. Не преди да си се отказал от еретическата си вяра и преди да сме благословени от гръцки свещеник.
Сладка и възбуждаща беше нашата борба. Изведнъж тя замря, пребледня и втренчи в мен широко отворените си очи и разширените си зеници. След което изненадващо заби с всички сили зъбите си в ръката ми, все едно че искаше да отхапе късче от нея.
— Така ти се пада — измърмори тя. — Повярва ли сега? Ще престанеш ли да се закачаш?
Ана седна, приглади косите си и остана неподвижна с ръце върху лицето си.
— Аз ли съм това!? Възможно ли е тази, която се търкаля с латинец по тревата като кръчмарска блудница в обор, да е Ана Нотарас? Това никога нямаше да повярвам!
Разтърси глава, рязко ме зашлеви по лицето и скочи на крака. Разбрах. Вината беше моя.
— Не искам да те виждам повече! — процеди тя през зъби. — Мразя те повече от всичко на света! Мразя очите ти, устата ти, ръцете ти! Но най-омразна ми е твоята съвест и твоята „чиста“ страст! Как си позволяваш да бръщолевиш такива безсрамни глупости?
Мълчаливо заоправях дрехите си.
— Права си, Ана — признах аз. — Така не може повече да продължава.
Писах ли, че вече не се караме?
31 март 1453
Последният ден на март — Велика събота. Скоро всичко ще свърши. Императорът не смее повече да изчаква и днес моряците изкопаха останалата част от оградния ров към морето и го напълниха с вода. Да се надяваме, че подпорите греди и камъните ще устоят на водата толкова дълго, колкото е необходимо.
Докато работеха, мъжете все поглеждаха към хълмовете. Флейтите и тъпаните вече не се чуват и флаговете не се веят. Василевсът, облечен в сребърни доспехи, препусна с войниците си към хълма и сам застана на стража, но турците все още не се виждат. Войската им е огромна и се придвижва много бавно.