Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)

След неделната литургия много от хората се разходиха до брега, за да го погледат. Кръглите трупи, придържащи веригата на повърхността, са толкова големи, та дори възрастен човек не може с ръце да ги обгърне. Връзките по между им са железни халки, дебели колкото прасеца на крака ми и дълги до над коляното. Освен това трупите са прикрепени един за друг с метални скоби. Прочутият плаващ бараж, поставен от рицарите на Свети Йоан в Родоското пристанище, е само една играчка в сравнение с тази грамада. И най-огромният кораб не ще може да го разкъса. Родители го сочеха на децата си, които лесно можеха да се проврат през неговите халки. Като го гледаш, имаш чувството, че никаква човешка сила не е в състояние да го прекъсне. Даже василевсът, придружен от свитата си, препусна, за да го разгледа. Единият му край е прикован към скалите в близост до кулата на Евгений.

Ръка за ръка след обяд двете монахини дойдоха у дома. Литургията и видът на баража бяха окуражили Кариклеа. Тя неспирно разказваше на Мануил как Божията Майка и [другите светци са защитавали Константинопол през вековете и са принуждавали турците и другите завоеватели да се откажат. С подчертана увереност заяви, че откакто агаряните са построили твърдината си на Босфора, самият архангел Михаил с огнения си меч се е преместил в царевия град. Много заслужаващи доверие очевидци са го видели неведнъж над черквата на Светите Апостоли. Доспехите му блестели така, че трябвало да покриват лицата си и да извръщат глави настрана.

— Колко чифта криле имал той? — попита нетърпеливо Мануил, надявайки се най-сетне да получи отговор на така дълго оспорвания, все още неизяснен стар въпрос.

— Та кой е имал време да ги брои — отсече Кариклеа. — Блясъкът на меча му така заслепявал хората, че дълго след това не виждали нищо друго освен огнени кръгове по вялото небе. Ако сам го беше видял, едва ли щеше да почнеш веднага да броиш по гърба му, а щеше да паднеш на колене и да благодариш на Бога, че е освободил стратега си от защитата на Босфора и го е проводил да брани стените на Константинопол.

Така те разговаряха и аз се намесвах от време на време в техния разговор, защото денят беше прекрасен, а Ана изрично отказа да влезе в стаята ми. Тя седеше мълчаливо и отново беше съвсем променена, облечена в черно от главата до петите, със спуснат воал и ръце, скрити в широките ръкави. Когато я питах за нещо, тя само поклащаше глава, все едно че се беше заклела в мълчание. Малкото, което можах да зърна от лицето й, показваше бледността й. Огромните й кафяви очи ме гледаха с обвинение, черни сенки имаше около тях и бяха подпухнали, като да беше плакала. С поведението си явно целеше да предизвика у мен симпатия и самообвинение, а когато се опитах да я хвана за ръката, тя обидено я дръпна. Така неестествено измъчена изглеждаше, та я заподозрях, че е напудрила с брашно лицето си и е очертала черни кръгове под очите си.