Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
Турците вече са прибрали телата на посечените от нашата атака, без да бъде разменен нито един изстрел, нито една стрела. След като обиколи стените, султанът зави и се изкачи на хълма точно срещу Свети Романовата порта, където вече го очакваше разпъната огромната му шатра и където безброй копачи усърдно работеха по защитата на хълма, копаейки окопи и палисади.
Без да слиза от коня си, Мехмед изпрати вестоносец с бяло знаме в ръка до нашите порти. С провлачен глас вестоносецът предлагаше мир на император Константин и макар че гръцкият му беше изпълнен с грешки, никой не се засмя. Василевсът се появи на една от кулите и се показа на вестителя. Той носеше златна корона на главата си и беше придружен от целия императорски клир.
Съобразявайки се с Корана, султан Мехмед предлагаше мир и обещаваше да пощади живота на всеки, ако градът се предаде без съпротива. Това беше последният шанс за великия везир Халил и партията на мира да започнат преговори.
Аз знаех, че султан Мехмед, който седеше абсолютно неподвижен в седлото на коня си, най-много от всички се страхуваше, че посланието му може да бъде прието.
Василевсът нареди на Францес да повтори дума по дума писмото, което вече беше проводил на султана в Адрианопол. Тънкият придворен глас на протоасекрита не се чуваше надалеко, на латинците скоро им омръзна да го слушат и те — както подобава на всички войници — започнаха да подхвърлят обиди по адрес на вестоносеца. Гърците също се развикаха и страхотно дюдюкане се понесе по цялата крепостна стена. Звукът от собствените им гласове ги окуражи, очите им засвяткаха, лицата им почервеняха и някои от стрелците започнаха да подготвят арбалетите си за стрелба, но император Константин вдигна ръка и изрично забрани да се стреля по султанския пратеник, който беше дошъл под закрилата на белия флаг.
Вестоносецът се оттегли и докато достигне до султана, слънцето беше вече високо на небето. Настъпил бе часът за обедна молитва. Султан Мехмед слезе от коня си, а пред нозете му разстлаха килим и забиха копие в земята, за да показва посоката, в която се намираше Мека. Султанът хвана лявата си китка с дясната си ръка, наведе глава, падна на колене и удари чело в земята. Той пропусна характерното за тази церемония обливане, тъй като беше на война и водата нямаше да стигне за всичките му войници да се измият. Мехмед многократно удари чело в земята и цялата му войска, от бреговете на Мармара до самия край на Златния рог, всеки път заедно с него се поклони. Приличаше на огромен жив килим, застлал земята околовръст, чак до самия хоризонт.
Като отклик на това камбаните на всички черкви в града забиха, а към тях се присъединиха и манастирските клепала. Техният ясен звън приповдигна настроението на обсадените и се разнесе надалеч по полето, до турските редици, за да смути усърдната им молитва.
След като изреди много строфи, Мехмед вдигна ръце към небето и обяви обсадата за започнала. Тези, които го чуха, подеха неговия призив и той се разнесе из редиците на войската като звукът на разбушувано море. „Обсадата е започнала!“, закрещяха турците, размахаха оръжията си и се втурнаха към крепостните стени, все едно че искаха незабавно да ги щурмуват. Разноцветните отряди прииждаха на талази и се приближиха дотолкова, че започнахме да различаваме лицата и викащите им усти. Гледката на връхлитащата войска беше толкова ужасна, та неопитните гърци инстинктивно се отдръпваха назад от бойниците и дори латинците заопъваха лъкове и извадиха мечове.
Но турците се спряха в добър ред на около хиляда стъпки от стените, извън обсега на нашата артилерия, и започчнаха да копаят окопи, да носят камъни и да издигат палисади за защитата на своя лагер. Само няколко еничари притичаха до рова и започнаха да предизвикват гърците на двубой. Много от императорските стратори нетърпеливо замолиха василевса да им разреши да слязат долу и да покажат на агаряните своето бойно умение. Сред облечените в броня бойци на Джустиниани също имаше такива, които желаеха да изпробват западния двуостър меч срещу закривеното острие на ятагана, но протостраторът строго забрани този безполезен спорт.
— Времето на дуелите отдавна е отминало — заяви той. — Няма никаква полза да се рискува животът на най-добрите воини в безсмислени двубои за престиж и чест. Мен са ме повикали да водя война, а не да разигравам турнири.
Той хладнокръвно нареди на най-добрите си стрелци да се прицелят с арбалетите и аркебузите си и да изстрелят един залп. Четири еничари паднаха пронизани от стрелите и куршумите. Останалите, вбесени от потъпкването на добрите войнски обичаи, с пяна на устата запсуваха гърци и латинци, наричайки ги страхливи гадини, които се осмеляват да стрелят по храбрите мъже само иззад прикритието на крепостната стена. След като още двама бяха повалени, разумът явно започна да надделява, та нарамиха труповете, на убитите си другари и се опитаха да се оттеглят. Но сега по тях стреляха отвсякъде и мнозина паднаха покосени. Нови еничари се появиха пеш и на бегом и без да се страхуват от куршумите и стрелите, прибраха всички трупове. До преградния ров не остана нито едно тяло. Само няколко кървави петна се открояваха в тревата.